Гробищен свят

— Знам. Но нека да погледнем на въпроса така: твоят прародител е бил много, много стар, когато е писал писмото. Разчитал е на паметта си, а паметта е измамно нещо. Някъде е чул за Охайо. Може би старецът, който му разказал историята, да я споменал, но не като реката, където е станало събитието, а като река, намираща се в същата област. С течение на годините не е било трудно да започне да мисли, че събитието е станало край Охайо.

Тя пое дъх, развълнувана.

— Съвпада — каза тя. — Всичко съвпада. Имаше дървета и преплетени храсти, и река, и хълмове. Възможно е това да е мястото.

— Ако не е била Охайо — казах аз, — ако е сгрешил, че е било край Охайо, това може да е станало на всяко място. Река и някакви хълмове. Сведенията не са твърде подробни, нали?

— Но той каза, че мъжът е бил човек.

— Казал е, че прилича на човек, но е знаел, че не е. Имало е нещо странно в него, нещо нечовешко. Така е било, когато го е видял за първи път. Съществото, което отначало е вземал за човек, по-късно може да е започнало много да му прилича на човек.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Да, струва ми се — казах аз.

— Ако това бе преброителят, защо трябваше да избяга от нас? Той би ни познал — не, не е така. Разбира се, че не би ни познал. Той още не ни е срещнал. Трябва да минат още векове. Мислиш ли, че можем да го намерим?

— Можем да опитаме.

Започнахме да се катерим бързо нагоре по склона. Забравихме тенджерите. Забравихме градината и зеленчуците. Забравих остатъците от повърнатото върху брадичката си. Пътят бе стръмен и неравен. Срещаха се огромни скални издатини, които не можехме да изкачим, и ги заобикаляхме. На места си помагахме с ръце, като се хващахме здраво за дървета или храсти, за да се придвижим напред. От време на време се налагаше да лазим на четири крака.

Когато се катерех, дълбоко в себе си си зададох въпроса, защо в цялото това положение имаше толкова припряност, защо се бяхме втурнали лудо нагоре по хълма. Ако къщата на безсмъртния човек се намираше някъде на върха, можеше да не бързаме — тя все още щеше да си стои там, когато стигнехме на билото. Ако пък не беше там, бързането ни бе съвсем безсмислено. Ако търсехме само преброителя, то той можеше дори и сега да се е скрил добре или пък да е много далеч.

Ала ние продължавахме да се изкачваме по извивките на склона, докато дърветата и храстите оредяха и видяхме пред нас голия връх на хълма и къщата на него — една къща, съсипана от времето, върху която тежаха годините, но напълно различна от къщата, където бях намерил мъртвеца. Заобиколена бе с гиздава ограда от колове, боядисана неотдавна в бяло, която минаваше пред фасадата й, а до вратата, в цялото си розово великолепие, имаше цъфнало дърво и покрай оградата растяха рози.

Тръшнахме се на земята и останахме да лежим задъхани. Състезанието бе спечелено и къщата бе там.

След известно време седнахме и се погледнахме един друг.

— Да се видиш на какво приличаш — каза Синтия. — Дай да те изтрия.

Тя извади една кърпичка от джоба на якето си и изтри лицето ми.

— Благодаря — рекох аз, когато тя свърши.