Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
Не вдигаше очи изпод дългите, слепнали от грима мигли, за да не срещне погледа на Пърс, а мачкаше фаса от цигарата си в зеления пластмасов пепелник върху бялата пластмасова маса в снекбара на Терминал N 2. Салата с шунка, от която едва бе изяла две хапки, стоеше на масата пред нея. Унищожавайки собствената си порция, Пърс оглеждаше лицето и фигурата й и се учудваше, че беше разпознал в тях, докато тя мина покрай него в параклиса, чертите на онази Бернадет, която последно бе видял на семеен излет до пясъчната ивица на Рос Пойнт, онова лято, когато и двамата бяха тринайсет-четиринайсет годишни, срамежливи и неразговорливи един с друг. Той я помнеше като слабичко, буйно и палаво момиче с разрошена черна коса и дупчица от паднал зъб, тичащо покрай разбиващите се вълни по брега с най-хубавата си рокля, вдигната и подпъхната да не й пречи, помнеше и как майка й после я мъмреше, че цялата се е изпръскала.
— Защо да не можеш? — внимателно настоя той.
— Защото имам дете, а съм без съпруг, затова.
— Аха — каза Пърс. Той познаваше нравите в Западна Ирландия достатъчно, за да не омаловажава тежестта на това обстоятелство. — Значи ти все пак си родила детето?
— Те си мислят, че не съм, нали? — погледът на Бернадет за миг блесна гневно насреща му. — Че съм го махнала?
Пърс се изчерви.
— Ами, хм, вуйчо ти Майло…
— Вуйчо Майло?! Оня дърт интригант! — При спомена за д-р О’Ший изведнъж много ирландски думи навлязоха в речта й, подобно на слюнка в устата или адреналин в кръвта. — Какво общо има той с всичко това?
— Нищо, само дето от него разбрах какво се е случило с теб, оня ден беше, в Рамидж.
— Ходил си натам, а? Аз не съм от години. Боже, това беше ужасно мрачна стара къща на, как беше, „Гитингс Роуд“, трябваше да мъкна прахосмукачката по стъпалата три етажа нагоре, и можех да си счупя врата, толкова тъмно беше по стълбищата, защото той е толкова стиснат, че не слага крушки в коридорите… — Бернадет поклати глава и издуха цигарен дим през ноздрите си. — Робиня бях там, работата в хотела в Слайгоу беше като почивка в сравнение с това. Единственият човек там, който се отнасяше добре с мен, беше един наемател, те му бяха дали последния етаж. Беше някакъв американски професор. Той ме пускаше при него на цветна телевизия и ми даваше да разглеждам мръсни списания. — Бернадет се засмя тихо на себе си при спомена, като показа гладки, бели, най-вероятно изкуствени зъби. — „Плейбой“, „Пентхаус“, такива. Снимки на момичета, голи, както Бог ги е сътворил, и толкова смели, че даже имената си написали отдолу. Бях невинно момиче тогава, това ми отвори очите, така беше. — Бернадет притеснено погледна Пърс, да види дали не го е сконфузила. — Един ден моят вуйчо Майло ме хвана да ги гледам и щеше да ме пребие от бой.
— Детето ти сега къде е? — попита Пърс.
— В едно семейство, осиновено е. В Лондон.
— Значи все пак можеш да се прибереш у дома?
— И да зарежа Ферги?
— Е, поне за малко.
— Не, благодаря. Много добре знам какво ще стане. Погледите иззад завесите. Зяпането и шушукането в неделя след църква.
— И какви планове имаш за в бъдеще?
— Да спестя достатъчно пари, да се оттегля, да се заема с някой дребен бизнес — бутик, примерно — и да си взема Ферги, за да си го отгледам сама.
— Да се оттеглиш от какво, Бернадет?
— Аз съм в развлекателния бизнес — неопределено каза тя. Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгвам.
— Дай ми адреса си преди това.
Тя поклати глава.
— Нямам адрес. Постоянно пътувам, такава ми е работата.
— Предполагам, че от „Гърлз Ънлимитид“ ще могат да препратят писмо.
Тя пребледня под грима си.
— Откъде знаеш за тях? — После се досети. — Не е хубаво да се четат личните молби на други хора — каза тя с възмущение. — Нито написаното от другата им страна.
— Права си, Бернадет, не трябваше да я чета. Но пък в такъв случай никога нямаше да разбера, че си ти. Сега поне ще мога да кажа на майка ти и татко ти, че си жива и здрава.
— Само не им казвай за „Гърлз Ънлимитид“, каквото и да правиш — помоли тя.
— С какво всъщност се занимаваш, Бернадет? Домакинстваш ли някъде?
— Разбира се, че не! — негодуващо каза тя. — Няма пари в тази работа, освен ако не спиш с клиента след това, и аз съм го правила, до втръсване. — Тя запали поредна цигара и погледна преценяващо към Пърс през дима. — Стриптизьорка съм, ако толкова трябва да знаеш! — каза накрая.
— Бернадет! Не може да бъде!
— Може! — каза тя, изстрелвайки думата. — малко танцувам първо, после свалям дрехите си една по една. Най-добрият ми номер се казва „Камериерката“. „Марлен, камериерката“ — това е професионалното ми име. Дават ми по-добро възнаграждение да свалям тази униформа, отколкото някога ми даваха, за да я слагам, точно така е.