Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Разбира се, че си, Фулвия, ти си една от най-привлекателните жени, които познавам — побърза да я увери той. — Точно в това е проблемът. Ти неизбежно ще бъдеш разочарована, особено след писаниците на Дезире. Трябва да знаеш, че съм се отказал от подобен род занимания още преди години.
Фулвия се отдръпна и го загледа невярващо:
— Искаш да кажеш, че си …
— Не, не импотентен. Но — отвикнал. Живея сам. Тичам. Пиша книги. Гледам телевизия.
— И никакви любовни връзки?
— Не, от доста време насам.
Фулвия го погледна съчувствено.
— Бедничкия ми!
— Да ти кажа, не ми липсва толкова, колкото си мислех. Огромно облекчение е да си свободен от цялата тази суетня.
— Суетня?
— Да, нали знаеш, това събличане и пак обличане посред бял ден, душа преди и след това, винаги да мислиш дали бельото ти е чисто, непрекъснато да си миеш зъбите и да се гаргариш с вода за уста.
Фулвия отметна глава и се засмя силно и продължително.
— Голям си смешник! — едва си поемаше дъх тя.
Морис Зап се засмя неуверено, тъй като не бе имал намерение да бъде чак толкова смешен.
Фулвия отново се надигна, като задърпа и Морис да стане.
— Хайде, смешнико, ще ти припомня какво си изпуснал.
— Добре, щом настояваш — въздъхна той и загаси пурата. Така, в по-весело настроение, Фулвия не изглеждаше толкова страшна. — Целуни ме! — каза той.
— Да те целуна?
— Да, да не си забравила да се целуваш? По мое време целувката стоеше между „Здравей!“ и „Свършвам!“. Аз съм старомоден човек.
Фулвия се засмя и се притисна с цяло тяло. Тя притегли надолу главата му, докато лицата им се срещнаха и го целуна дълго и ожесточено. Морис прокара ръце по гърба и ханша й. Оказа се, че няма нищо отдолу. Той усети желание, събуждащо се в него, подобно на изсъхнали корени след пролетен дъжд.
Спалнята на Фулвия беше осмоъгълна, покрита с дебел килим и облицована с розовеещи огледала по стените и тавана, от което всеки жест се умножаваше като в калейдоскоп. Множество Фулвии пристъпиха, голи като ботичелиевата Венера, излязоха от бялата пяна на захвърлените си дрехи и се стекоха към него, протегнали сто ръце. Цял футболен отбор Морисовци се съблякоха по гащета с непохватна бързина и стиснаха с космати лапи безкрайна редица от ханшове в прасковен цвят.
— Как ти се струва, а? — попита шепнешком Фулвия, докато се прегръщаха и вкопчваха един в друг върху тъмно-червените чаршафи на огромното кръгло легло.
— Поразяващо! — каза Морис. Като в оргия, хореографирана от Бъсби Бъркли.
— Престани с шегите, Морис — каза Фулвия. — Не е еротично.
— Извинявай. Какво ти се иска да направя?
Фулвия имаше готов отговор.
— Вържи ме, запуши ми устата, после прави, каквото си искаш.
Тя издърпа от шкафа край леглото чифт белезници, кожени каиши, левкопласт и бинтове.
— Как се слагат? — каза Морис, като въртеше в ръце белезниците.
— Ето така. — Фулвия нахлузи белезниците на китките му и с щракване ги закопча. — Ха, ха! Сега си мой пленник. — Тя го събори на леглото.
— Хей, какво правиш?
Тя му събуваше гащетата, точно това правеше.
— Мисля, че жена ти е преувеличила съвсе-ем мъничко, Морис — каза тя, коленичила над него, а дългите й хладни пръсти се заеха за работа.
— Ars longa трае кратко — успя да каже Морис, но това беше последното, отчаяно остроумие на давещ се. Той затвори очи и се отдаде на усещането.
И тогава Морис чу приглушен удар откъм долния етаж, като от врата, която се затваря, и мъжки глас извика името на Фулвия. Морис отвори очи, а тялото му се вцепени в напрегнато очакване, с изключение на една част от него, която се отпусна по същите причини.
— Кой идва? — просъска той.
— Моят съпруг — каза Фулвия.
— Какво? — Многобройни голи Морисовци в белезници скочиха от леглото и размениха погледи на объркване и ужас.
— Ти не каза ли, че е останал в Рим?
— Може да е решил да се върне с колата — спокойно каза Фулвия. Тя вдигна глава и силно извика нещо на италиански.
— Какво правиш? Какво му каза? — попита Морис, докато се бореше с долните си гащета. Не беше лесно, откри той, да ги обуе с белезниците.
— Казах му да се качи.
— Да не си луда? Как ще се измъкна оттук?
Той заскача из стаята с полуобути гащета, заотваря врати на гардероби, като търсеше някакъв изход или място да се скрие, докато се спъна в собствените си обувки. Фулвия се изсмя. Той размаха белезниците на инч под римския й нос.
— Бъди любезна да ми свалиш тия шибани неща — каза той с шепот, приличен на потиснат вик. Фулвия затърси мудно ключа в чекмеджето на нощното шкафче.