Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Тази шапка не е моя — обясни Черил, когато я запита. — Един пасажер ми я остави сутринта да я изпратя на негов приятел.
— Не се ли казваше случайно професор Зап?
Черил спря насред стъпка, с единия крак вдигнат.
— Откъде знаете? — каза тя учудено.
— Той е мой приятел. На кого трябваше да я изпратите?
— На Пърс Макгаригъл, Лимерик.
— В такъв случай мога да ви спестя усилието — каза Пърс. — Защото аз съм същият.
Той извади от джоба на сакото си бялата кръгла картонена табелка от конференцията в Рамидж и я даде на Черил за оглед.
— Виж ти — каза тя. — Това се казва съвпадение. — Тя извади шапката от чантата си, като я държеше за периферията и я постави с церемониален жест на главата му. — Идеално ви стои — засмя се тя. — Пъхна етикета, адресиран от ръката на Морис Зап в горния джоб на Пърс и на него му се стори, че кой знае защо, тя опипа за миг гръдния му мускул както пилчар щипва пиле. Тя извади два паунда. — Вашият американски приятел, професорът, ми каза да се почерпя от рестото. Сега можем и двамата да се почерпим.
Пърс се колебаеше.
— С удоволствие бих дошъл, Черил — каза той, — но аз трябва да намеря този параклис.
Това бе само една от причините да не тръгне с нея. Чувството за вярност към Анджелика, въпреки че му бе изиграла номер предната нощ, също го възпираше да приеме поканата на Черил.
— О, да — каза Черил, — съвсем забравих за параклиса. — Тя го съпроводи още четиридесет-петдесет метра, после посочи към голямо дървено разпятие недалеч от тях.
— Ето го там.
— Много благодаря — каза той и проследи с възхитен поглед отминаващото момиче.
С изключение на семплия дървен кръст, параклисът отвън напомняше по-скоро противобомбено убежище, отколкото място за молитви. Зад една ниска червеникаво-кафява тухлена стена всичко, което се виждаше, бе куполообразен покрив от същия материал и вход със стъпала, водещи под земята. В дъното на стъпалата имаше малък вестибюл, масичка с изложена религиозна литература и служебен вход. На стената имаше малка дъска за обяви, покрита със зелено сукно, върху което посетителите забождаха разнообразни молби и петиции, написани на парчета хартия: „Нека синът ни пътува без премеждия и се завърне скоро у дома“, „Бог да пази Руската православна църква“, „Господи, погледни благосклонно на слугите си Марк и Мариана, които отиват да сеят семената ти на полето на мисионерството“, „Господи, моля те да намеря багажа си (загубен в Найроби)“. Параклисът беше издълбан в земята под формата на ветрило, с олтар в най-тясната точка, а ниският таван, обсипан с вградени крушки, се извиваше, докато се срещне с пода; така че като седнеше на една от първите пейки, човек сякаш бе седнал в предната пасажерска част на голям реактивен самолет; и никак нямаше да се изненада, ако видеше надписа „Не пушете! Затегнете коланите!“ да светне над олтара, а по пътеката да се зададе стюардеса, вместо обичайната разпоредителка.
Встрани имаше малък допълнителен олтар, където, за изненада и удоволствие на Пърс, край нишата в стената, мъждукаше лампа, като знак, че Благословеното тайнство е спазено. Тук той каза проста, но искрена молитва за откриването на Анджелика и за възстановяване чистотата на собственото му сърце (защото той си обясняваше бягството й като наказание за неговата лъст). Успокоен и ободрен, се изправи на крака. Мина му през ума, че би могъл да остави своя молба на дъската за обяви. Написа на лист, откъснат от тефтерчето си: „Мили Боже, позволи ми да намеря Анджелика“, като изписа името й на отделен ред, с онзи непрекъснат лъкатушещ шрифт, който бе използвал, когато го издълба в снега в Рамидж. Ако такава е волята на Бог, тя може да мине оттук, да разпознае написаното от неговата ръка, да се разкае и да му се обади.
Пърс не можа да се приближи незабавно до дъската за обяви с петицията си, защото една млада жена беше застанала пред нея и тъкмо забождаше своята върху зеленото сукно. Дори с гръб към него, тя представляваше крайно неподходяща фигура в тази обстановка: смолисточерна коса, накъдрена и сложно фризирана, къса бяла изкуствена шубка, впити панталони от червено рипсено кадифе и златни сандали на високи токчета. След като закрепи молбата си на дъската, тя постоя неподвижно пред нея за момент, после извади от чантичката си копринен шал, украсен с рулетки и зарове, който метна на главата си. Като се обърна и мина край него на високите си токчета, запътена към вътрешността на параклиса, Пърс зърна бледо лице, което смътно му се стори, че е виждал и преди, може би по време на лутанията му из Хийтроу тази сутрин. Забоде молбата си на дъската и не можа да устои да не погледне правоъгълната розова картичка, която беше видял момичето да слага.