Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— След четири или пет дни ще тръгнем да търсим тупинамбите, ако еймурите не са ги избили до крак. Не зная, но ми се струва, че Диас много се безпокои за съдбата им. Най-напред са ги нападнали еймурите, после кахетите, а и едните и другите са много лакоми за човешко месо.
— А ако не открием нито един жив човек от това племе?
— Тогава ще се запътим към морския бряг и с лодка ще опитаме да отплуваме на север, към испанските селища във Венецуела. Без съмнение, Диас също ще участва в това пътешествие.
В осем часа сутринта лодката беше излязла от наводнената савана и гъсталака от блатни растения и заплува в свободни води… Брегът се намираше на разстояние около една миля. Алваро пусна греблата и започна внимателно да се оглежда.
— Никъде не се вижда никаква лодка или пък сал — каза той. — Не се вижда и дим. Мисля, че кахетите са се завърнали в селата си.
— И ние ще се възползваме от това за да отидем на лов — отговори Гарсия.
— Да, и ще наберем плодове. Струва ми се, че там виждам кокосови палми. Ако плодовете им още не са узрели ще намерим в тях мляко. Греби, Гарсия! След десет минути ще бъдем в гората.
Огромна преграда от великолепни дървета се издигаше пред тях. Но преди да слязат на брега, те отново внимателно се вслушаха, опасявайки се да не изскочат иззад храстите кахетите. Но не се чуваше нищо, с изключение на монотонния крясък на папагалите. Тогава решиха да слязат на брега.
Но не бяха успели да приближат до палмите и сред гъстата шума дочуха остри викове.
— Индианци! — прошепна с уплаха Гарсия.
— Не, мисля, че това са маймуни. Да отидем да видим, Гарсия. Знаеш, че месото на маймуните не е за пренебрегване.
Виковете продължаваха и все повече се засилваха, така че съвсем заглушаваха крясъка на папагалите.
— Да, това са маймуни — каза най-накрая Алваро, като стигнаха гъсталака. — Виждам ги на това дърво, което е разперило клоните си почти хоризонтално… Само че не ми е ясно, защо викат толкова… Не ти ли се струва, че са уплашени от нещо?
— Вярно… Сякаш се стремят, колкото се може по-високо. Може би нещо ги заплашва.
Като разтваряше предпазливо клоните, Алваро тръгна напред, но внезапно се спря.
— Гарсия! Ето го техния враг! — прошепна той. — Виждаш ли го как се катери по стеблото.
Гарсия се приближи и видя един звяр, който се канеше да нападне маймуните. Това беше пума или когуар. Този звяр не е толкова опасен, колкото ягуара, защото обикновено се плаши от човека, но когато е много гладен се решава да го нападне. Защитава се с отчаяна храброст и в тази борба човекът не винаги излиза победител.
Пумата, която наблюдаваше Алваро, очевидно беше много гладна, но още не беше забелязала присъствието на хората, защото цялото и внимание беше насочено към маймуните.
Не бих искал да съм в положението на маймуните — прошепна Алваро, като се обърна към юнгата, който с огромен интерес наблюдаваше маневрите на пумата. — Тя се катери по дървото по-добре и от котка и само след няколко минути ще стигне плячката си.
Пумата вече беше стигнала до върха на дървото и скочи на клоните с такава ловкост, че дори листата не трепнаха. За един миг тя настигна една от маймуните и със силен удар на яките си лапи строши гръбнака и, после захапа гърлото и и като я окачи на клона по такъв начин, че да не падне, започна лакомо да лочи кръв от раната на гърлото.
— Време е! — каза Алваро и като вдигна пушката си, прицели се, но в същия миг, когато се готвеше да стреля се чу леко свистене и една тънка стрела се заби в бедрото на пумата. В същия миг тя сиря да лочи и се огледа. Като видя стрелата, измъкна я със зъби и продължи обяда си.
Алваро веднага отпусна пушката.
— Стрела — прошепна той на ухото на юнгата.
— Видяхте ли я, сеньор?
— Да, сигурно е стрелял някой индианец.
— Да бягаме, сеньор!
— Не, не бива да мърдаме. Човекът, който изстреля стрелата ще ни чуе. А не знаем сам ли е той или някой го придружава. В този гъсталак сме скрити добре и никой не подозира присъствието ни… А аз едва не стрелях!…
Чу се силен трясък. От дървото беше паднала пумата, по всяка вероятност ранена с отровна стрела.
— Не мърдай! — прошепна Алваро, като хвана юнгата, който, горящ от любопитство искаше да се наведе, за да види по-добре.
Като поразтвори клоните той видя под дървото трупа на пумата до този на маймуната.
— Да видим, кой ще дойде за плячката — прошепна Алваро.
Не бяха минали и пет минути, когато се зачу шумолене на листа и човешки стъпки.
Някой се провираше през гъстия храсталак, който приличаше на втора, по-малка гора под великолепните високи дървета. Малко след това, португалците видяха двама души, които се запътиха бързо към убитите животни и Алваро едва не извика от изненада. Той позна предводителя на еимурите и индианското момче, което му служеше за преводач.