Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Не мърдай, Гарсия! Рискуваме да бъдем изядени! — прошепна Алваро на Юнгата, който не беше видял индианците.
Предводителят на еимурите, заедно с юношата приближи до мъртвата пума и остро изсвири.
След няколко минути се появиха още четирима индианци, които по всяка вероятност бяха скрити някъде в засада. Предводителят на еимурите се вгледа внимателно в дървото и като се увери, че на него не е останал никакъв дивеч, защото маймуните се бяха разбягали, тръгна след другарите си и потъна в храсталака.
— Случайно избягнахме тази опасност — каза Алваро, когато в гората отново се възцари тишина. — Ако бях стрелял кой знае какво щеше да стане с нас!
— Наистина ли позна предводителя?
— Няма съмнение. Познах го веднага!
— Дали търсят някого или просто са излезли на лов?
— Струва ми се, че не е логично да са излезли на лов толкова далече от селото.
— Какво ще правим тогава, сеньор?
— Значи Диас е имал право, като не ни позволяваше да се отдалечаваме от острова…
— А ти от какво се оплакваш, момче? Още не сме попаднали в ръцете на диваците!
— Но ще се върнем с празни ръце…
— Ще прекосим саваната и ще отидем на лов на другия бряг. Това блатисто място не може да бъде голямо колкото океана!
Внезапно царуващата тишина бе прекъсната от страшни викове и остро свирене, което се носеше от всички страни.
— Сигурно две враждуващи племена са започнали бой — каза Алваро, като се вслушваше.
Той позна гръмките звуци, произвеждани от инструментите, прилични на флейти.
— Да отидем да видим — прибави той. — Ако са започнали да се бият помежду си, ние през това време ще можем да се погрижим за себе си.
Те излязоха от храсталака и се запътиха в посоката, откъдето се чуваха виковете, като се стараеха да се прикриват зад гъстата растителност. Скоро се озоваха в края на една огромна горска поляна, в средата, на която растяха малки групички палми.
Алваро не беше се излъгал. Две враждуващи племена се готвеха за бой.
— Това са еймурите — каза той, като се криеше в гъсталака. — Те воюват с някое друго племе.
Няколкостотин индианци, украсени със светли папагалови пера, залепени по челата, бузите и брадичките им, като че ли имитираха бради и бакенбарди, бавно пристъпваха, размахвайки криваци, лъкове и каменни секири. Но битката, която скоро щеше да започни и да бъде много кръвопролитна, защото бразилските диваци се отличават с необикновена храброст, все още не беше започнала. Преди да предприемат нападение, те винаги се стараят да раздразнят и предизвикат неприятеля. И сега индианците пристъпваха един към друг с бавни, равномерни крачки, като се спираха, за да чуят думите на предводителя си, думи, които разпалваха в тях неописуема ярост. Тогава те протягаха ръце към неприятеля, показваха му остриетата на секирите си, направени от костите на изядените от тях пленници и надаваха дивашки викове, за да уплашат враговете си.
Еймурите бяха по-многобройни от враговете си, но другите бяха по-ловки и по-добре въоръжени, както и по-високи на ръст.
— Ако се изтребят взаимно, това ще бъде в наша полза — каза Алваро.
— Кой ли ще победи?
— Скоро ще разберем. Тези битки не продължават дълго.
Двете племена настъпваха безредно, но в сгъстени редици и се спряха на стотина метра едно от друго, вдигнаха лъковете и граватаните си и облак стрели изсвистя във въздуха.
Тази гледка беше и хубава и страшна едновременно. Украсените със снопчета разноцветни пера стрели, летяха във всички посоки. Ранените воини бясно изтръгваха стрелите от телата си, чупеха ги и ги захапваха със зъби, но падаха, без да отстъпят нито крачка назад, поразени от отровата вулрали.
Когато запасите от стрели се свършиха, враговете се нахвърлиха един срещу друг с оглушителен рев и вдигнати криваци.
XXVI
Изчезването на Гарсия
Сблъсъкът между еймурите и техните противници се отличаваше с голямо ожесточение. Диваците се сражаваха с голяма смелост, като размахваха криваци — оръжие, което предпочитат пред секирите и граватаните със смъртоносни стрели. Криваците им, направени от желязно дърво, са толкова тежки, че европейците не могат да ги повдигнат с една ръка, а диваците ги размахват с невероятна бързина и удивителна лекота. Те удряха главите на враговете си и веднага ги разцепваха на две. Алваро и Гарсия не можеха да видят нищо друго, овен голи и окървавено тела, едни върху други, но след това сражаващите се се разделиха на отделни групи, без да спират боя. Много воини с разбити черепи лежаха по земята, но другите не искаха да захвърлят оръжието, подтиквани от желанието да вземат повече пленници, защото бразилските диваци според обичаите си не ядяха падналите на бойното поле.