Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Толкова по-добре за нас, сеньор Виана.
Гарсия веднага изтръгна растението и започна да копае земята под него. Действително, той скоро намери доста едри обли плодове (картофи, които са пренесени от Америка в Европа).
— Обели кората им и ги пусни в гърнето. Супата ще стане много вкусна — каза Диас.
Супата вече вреше в гърнето и оттам се разнасяше апетитна миризма.
— Колко съжалявам, че нямаме сол! С малко сол, супата щеше да стане превъзходна — отбеляза Алваро.
— Ако намерим тук едно растение, от пепелта на което може да се получи сол, то няма да сме лишени и от нея. Но не можем да искаме да има всичко на този остров, сеньор Виана! Вие ще свикнете с липсата на сол, както съм свикнал и аз.
— Какво! Нима тук се добива и сол от дърветата?
— В тази благословена страна всичко се добива от растенията: вино и мляко, восък за свещи, балсам за рани, всякакъв вид растителни сокове, както и страшни, светкавично действащи отрови! Бразилските гори доставят всичко, дори и оръжие против дивите зверове…
— Както и прехрана — добави Гарсия.
— Да и при това без особен труд — потвърди Диас.
— Истинска страна от приказките — каза Алваро, като се усмихваше.
Но само за тези, които могат да извличат полза от нея — отбеляза Диас.
— Освен това, тук човек непрекъснато е подложен на опасността да бъде излапан като пиле — добави Алваро.
— Това е въпрос на навик и на обичаи — възрази Диас. — Ние ядем волове и телета, а тук ядат хората като говеждо… Поврага! Ние тук се шегуваме, а забравяме за еймурите и кахетите…
— Обядът е готов! — извика Гарсия, като сне гърнето от огъня. — Ние индианците се хранят със себеподобните си, а ние ще се наядем с месо от тату. Мисля, че то е по-вкусно.
XXV
Сражението между човекоядците
Измина една седмица от установяването на нашите пътешественици на малкия остров, а все още никакво събитие не беше нарушило спокойното течение на живота им. Раната на Диас бързо зарастваше, благодарение на това, че я налагаше със смолистия сок на растението алмасегуейра, което растеше на едно близко островче. Диваците не се показваха никакви.
Животът течеше спокойно и еднообразно. Не правеха нищо друго, освен да ядат, да пият голямо количество мате и да спят; затова на Алваро започна да му доскучава; той казваше, че му е омръзнал този спокоен живот и иска да се върне в гората, дори само за да може да ходи на лов за друг дивеч, защото на острова имаше само блатни птици.
— Не ме бива да живея на остров — казваше той всеки ден. — Струва ми се, че съм във затвор. Да се върнем в гората.
— Почакайте до окончателното ми оздравяване — отговаряше Диас. Тогава ще отидем при тупинамбите.
— Позволете ми да отида в гората и да убия някакъв дивеч за обяд.
— Не постъпвайте толкова непредпазливо. Кахетите могат да ви нападнат.
— Но те не се виждат никъде, значи са си отишли.
— Не вярвайте на това. Аз познавам тези диваци и зная колко са търпеливи. Уверен съм, че те ни следят.
Този разговор се повтаряше всеки ден, но аргументите на Диас не можеха да премахнат желанието на Алваро да се поразходи из гората.
На осмия ден Алваро не издържа. Монотонният живот беше му омръзнал до смърт и той реши да излезе на най-близкия бряг, да се поразходи и да убие нещо за ядене, защото птиците, подплашени от изстрелите, бяха напуснали острова, а и плодовете бяха намалели.
— Ще се върна бързо — каза Алваро — и ако видя, че кахетите са си отишли, ще можем утре да отидем в гората. На това островче вече не е останало нищо освен листа и в най-скоро дреме ни заплашва глад.
— Вземете и юнгата със себе си — посъветва го Диас. — Аз вече не се нуждая от помощ. Тази сутрин успях да стана и да обиколя дървото.
— Не ми се иска да ви оставям сам.
— Не се безпокойте за мен, сеньор Виана. Ще се хвана да ви оплета шапки, за да мине времето по-бързо. Вашите барети съвсем са се разкъсали. Но бъдете предпазливи и в никакъв случай не слизайте на брега докато не се уверите, че там няма никой.
— Обещавам. Ще се върнем преди залез слънце и ще донесем, надявам се, много дивеч.
Те взеха пушките и скочиха в лодката.
— Бъдете предпазливи! — още веднъж извика Диас, който остана да лежи под сянката на едно голямо бананово дърво, което беше разперило клони на всички страни.
В отговор Алваро махна с ръка и лодката бързо заплава по черните води на наводнената савана.
— Гарсия не се бави, а греби по-бързо, защото иначе ще стигнем в гората едва след два часа — каза Алваро.
— И аз с удоволствие ще видя гората — отговори Гарсия. — Островът е твърде малък дори и за мен и доста ми омръзна.