Огненият човек

Едно животно, подобно на котка, с дълга и тънка козина с кафеникав цвят, с големи очи и увиснали уши, се катереше по стеблото на едно дърво, устремен към малките папагали, които накацали по клоните на дървото вдигаха страшен шум.

— А! Ето и един съперник!

Едно хубаво, едро животно, също от котешка порода, с нежна и гъста козина, беше започнало да се катери от другата страна на дървото и скочи на един клон в средата.

— То е като малък тигър — каза Алваро, като се скри зад стеблото на дървото.

— Това е леопардова котка, която често се среща тук. От всички диви котки тя е най-голямата и най-смелата. Тя се защитава отчаяно дори когато е нападната от човек. Ще видите, че тя няма да се побои от съперника си.

Но като забеляза опасния си съсед, първото животно скочи на близката дърво и потъна в гъстата шума.

— Да не изтървем и второто животно — прошепна Диас и духна в граватаната.

Стрелата изсвистя и се заби точно в бедрото на леопарда, който след няколко минути падна мъртъв.

Като вдигнаха убитото животно, те се върнаха в лодката с намерение да слязат на някой остров и там да накладат огън, без да се страхуват от внезапно нападение.

— Вземете гърнето — каза Диас, когато слязоха на брега на един остров и изтеглиха лодката на брега. — Ще сварим месото.

— Вкусно ли ще стане? — попита Алваро. — Никога не съм ял котешко месо.

— Всички индианци го ядат. Освен това нямаме по-добро…

Той не довърши изречението си и с безпокойство се вгледа в групата растения, които покриваха острова.

— Какво има там? — попита Алваро, като го видя, че бързо мушна една стрела в граватаната.

— Виждам върха на една колиба…

— Значи този остров е обитаем!

В такъв случай, тук някъде трябва да има пирога, а аз не я виждам никъде. Напълнете пушката си и да отидем да видим…

Като си проправяха път през гъсталака от растения, с които беше обраснало островчето, те скоро се озоваха пред една колиба, направена от няколко кръстосани клони и покрита с бананови листа.

— Не виждам никого тук — каза Диас.

Той се приближи предпазливо, като държеше гранатата си готова, за да може да духне в нея при появата на враг, но като се увери, че няма никой, влезе вътре в колибата.

Тя беше празна, но по всички признаци, притежателят на жилището неотдавна го беше напуснал. В единия ъгъл на колибата, върху два камъка, имаше едно глинено гърне, в което се намираха доста пресни плодове, също и съдове от тикви, които както се виждаше бяха очистени неотдавна.

Един голям хамак, изплетен от дебели разноцветни жилки, служещ за легло, беше окачен в средата на колибата. Там имаше и съдове от шуплеста глина, които се използват за пречистване на вода и други вещи, употребата, на които беше непозната за Алваро.

— Да встъпим във владение на колибата — каза Диас, който изглеждаше доста доволен от откритието си.

— Къде ли се е дянал стопанинът и? — попита Алваро с недоумение.

— Сигурно е отишъл по брега на лов.

— Но кой би могъл да бъде той?

— Без съмнение — тупинамби. Само индианците от това племе умеят да плетат такива прекрасни и удобни хамаци.