Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— От жегата… и донякъде от нерви, предполагам — каза тя и вдигна смутено очи към него.
— Имам най-доброто лекарство. — Той се наведе съзаклятнически и разтвори сакото си, колкото да й открие гледка към вътрешния джоб и двете пури, които стърчаха от него. — Кубински. От безмитния на летището.
Елизабет го стрелна с усмивка. В момента направо й идеше да го разцелува.
Преди да е казала каквото и да било, асансьорът, звънна зад нея. Грей й извика да побърза.
Ковалски се изправи и потупа сакото си. Намигна й, преди да се обърне. Направо й смигна. Кой смигаше в днешно време, за Бога? Въпреки това усмивката се задържа на устните й, докато вървеше към Грей и Росауро.
Грей й задържа вратата на асансьора, после влезе на свой ред и натисна бутона за последния етаж.
— Има ли още нещо, което трябва да знаем за д-р Мастерсън? — попита я той.
— За нищо на света не споменавайте „Манчестър Юнайтед“ — измърмори тя.
— Футболният отбор?
— Да, иначе няма да ти каже и дума за баща ми и работата му. Освен това не го притискай. Нека сам реши кога и за какво да говори.
Вратите на асансьора се отвориха и разкриха странна гледка. Голям ресторант заемаше покривното пространство, почти празен по това време на деня. На масите имаше ленени покривки и фин порцелан. Аромат на къри и чесън възбуждаше апетита.
Нищо кой знае колко необичайно, като се изключи фактът, че целият ресторант бавно се въртеше, откривайки панорамна гледка към града, включително и към Тадж Махал.
Висок мъж се изправи иззад маса по външния, обточен с прозорци периметър на ресторанта. Вдигна ръка, после почука многозначително по часовника си.
Елизабет се усмихна и тръгна към него, стъпвайки на въртящата се платформа. В първия миг усещането беше неприятно и тя позабави стъпка, но после поведе останалите между празните маси. Няколко сервитьори със златисти ризи им кимнаха любезно за поздрав.
За последно беше виждала д-р Мастерсън преди няколко години. И сега, както тогава, той беше с бял костюм, официален в стила на колониалната традиция, с широкопола панамена шапка, оставена на съседната маса. Пак там беше подпрял и бастунчето си с извита ръкохватка от слонова кост с форма на бял жерав. Дългата му до раменете коса също бе побеляла, сякаш за да е в тон с всичко останало — факт, който по всяка вероятност му допадаше. Лицето му беше ръбато и почерняло до наситен бронзов цвят от слънцето — тен, който едва ли би избледнял независимо от обстоятелствата.
Елизабет представи спътниците си. Д-р Шей Росауро подчерта каква чест е за нея да се запознаят и успя да смекчи нескритото му раздразнение до нещо, което граничеше с любезност. Хейдън имаше слабост към жените, особено ако са дългокраки и стройни като д-р Росауро. Бащата на Елизабет веднъж бе намекнал за причината Мастерсън да предпочете Бомбайския университет пред Оксфорд или Кеймбридж. Някаква неприятна история с негова студентка.
Хейдън ги покани да седнат, като се погрижи д-р Росауро да е до него. Междувременно ресторантът се беше завъртял и сега пред погледа им се разкриваше изумителна гледка към Тадж Махал.
Хейдън забеляза интереса им.
— Мавзолеят на Мумтаз Махал, съпругата на Шах Джахан! — каза театрално той. — Любимата съпруга на императора изтръгнала от него четири обещания. — Започна да ги изрежда на пръсти. — Да й построи великолепна гробница, естествено. Второ, да се ожени отново след смъртта й. Това се казва съпруга, не мислите ли! Трето, винаги да се грижи за децата им. И последно, да посещава гробницата й всяка година в деня на смъртта й. Което той спазвал чинно чак до деня, когато го погребали в Тадж при любимата му съпруга.
— Истинска любов — отбеляза Росауро, загледана във великолепния мавзолей.
— Да, но какво е една любовна история без малко пролята кръв? — продължи Хейдън и я потупа по ръката. — Според легендата след завършването на мавзолея Джахан наредил да отрежат ръцете на всички занаятчии, които работили по него, за да остане Тадж Махал единствен по рода си.
От другата страна на Хейдън Грей се размърда на стола си — явно нямаше търпение да подхванат темата, заради която бяха пропътували половината земно кълбо. Елизабет го срита леко по глезена.
Погледите им се срещнаха.
„Не го притискай“ — опита се да му внуши тя.
Обръщаше глава към останалите събеседници, когато дясното ухо на Хейдън се пръсна сред облак кръв… сред остър звън като от счупен кристал.
Грей и Росауро реагираха моментално, за разлика от нея — тя само седеше вкаменена и зяпаше. Росауро издърпа Хейдън на пода; след част от секундата Грей се метна върху Елизабет и направи същото. Докато падаше към пода, тя зърна за миг малка дупка с гладки очертания в стъклената преграда зад Хейдън. Дупка, от която радиално пълзяха пукнатини.