Последният оракул

Вой разцепи въздуха. Дойде отвисоко и зад тях, някъде от тясната долина. Не спираше, пронизителен като сирена. От звука Монк го заболяха зъбите и сякаш костите му завибрираха в унисон. Децата се проснаха на земята, покриха глави и се замятаха в агония. Марта вряскаше и обикаляше в кръг около тях.

Стиснал зъби, за да издържи отвратителния звук, Монк надникна измежду клоните на смърчовете. Нещо се приближаваше от далечния край на долината. Носеше се на червен парашут и приличаше на сигнална ракета, но беше кръгло и метално с големината на топка за бейзбол. Пронизителният вой идваше от него. Беше може би някакъв вид звукова ракета. Монк се покатери на един голям камък и видя още червени точки в далечината.

Скочи на пътеката.

Явно покриваха голям периметър на сляпо.

Трескав пукот изригна откъм отсрещния бряг на потока.

Кафеникава козина се мерна между храстите. Сърцето на Монк се стегна на топка в гърдите.

„Тигър“.

Само че не беше тигър, а две сърни, които изскочиха за миг на брега, после хукнаха в обратната посока. Монк преглътна с усилие и отиде при децата. Звуковият удар ги беше поразил тотално. Преследвачите познаваха добре свръхчувствителността на възприятията им и се опитваха да ги извадят от стоя.

Монк прихвана Пьотър със сакатата си ръка и го метна на рамо. Вдигна Кишка на крака, прихвана я през кръста и я помъкна със себе си. Натоварен така, той пристъпи към Константин с намерението да го срита, ако се наложи.

Не можеха да се бавят повече.

Марта се намеси. Пъхна глава под гърдите на момчето и преметна едната му ръка през гърба си. Поела с рамене тежестта му, тя се плъзна към реката долу. Краката на момчето се влачеха след нея.

Монк я последва с другите две деца. Макар и оглушен от звуковата ракета, ясно долавяше ужасените стонове на агонизиращото момче. Закуцука по-бързо и стигна речното русло.

Реката си беше издълбала канал със стръмни брегове и четирите й метра ширина изведнъж му се сториха необятни. Силният ромон на водата неутрализираше в някакъв степен звуковата агресия откъм въздуха.

Монк махна на Марта, за да привлече вниманието й, и посочи по течението на реката. Шимпанзето свърна в указаната посока. Продължиха нататък, следвайки лъкатушното русло. След няколко завоя стръмните брегове блокираха допълнително пронизителния вой.

Кишка първа дойде на себе си. Освободи се от ръката на Монк и тръгна сама, макар още да затискаше с ръце ушите си. Константин скоро последва примера й и тъкмо навреме — Марта беше останала без дъх и дори след като се освободи от товара, продължи напред на четири крака.

Макар да се отдалечаваха от сирените, Монк не преставаше да се озърта.

Очакваше всеки миг да зърне двойката изгладнели тигри.

Не видя, че Кишка е спряла и налетя отгоре й. Спъна се и падна тежко на колене, като изпусна Пьотър на земята.

Константин също беше спрял до сестра си, застинал на място заедно с Марта. Явно имаха и други причини да се боят освен преследвачите зад гърба си.

Пред тях на речния бряг стоеше голяма кафява мечка. Сигурно тежеше триста килограма и отгоре, с мокра от водата козина и очевидно изнервена от звуковата атака. Черните й очи оглеждаха групата им. После мечката се изправи на задните си крака, разтегна се до два и половина метра височина, настръхнала, ръмжаща, с пълен набор от страховити жълти зъби.