Последният оракул

Елизабет въздъхна облекчено.

— Най-накрая — възкликна до нея Ковалски, сякаш прочел мислите й. — Трябваше да вземем кола под наем. Ако карах аз, отдавна да сме пристигнали.

Бяха наблъскани като сардели в консерва, но едрият мъж се опитваше да не я притиска твърде, явно усетил ефекта, който гладът оказваше върху нервите й. Това, уви, не се харесваше особено на останалите, с които деляха задната седалка.

От другата страна на Ковалски седеше Шей Росауро и току го ръгаше с лакът за повече място. Лицето й лъщеше от пот. Докато чакаха в задръстването, беше махнала кърпата, вързана като диадема, и я бе сгънала на нещо като забрадка, втъкната зад ушите, с която прибра по-ефективно косата си.

Грей, който седеше отпред, се наведе към шофьора, той му кимна и Грей се облегна отново.

Последният член на компанията им също седеше отзад. Изражението на Лука Херн беше непроницаемо, но тъмните му очи не пропускаха нищо. Преди да слязат от самолета, бе прикрепил две ками в кании на китките си, готов за негостоприемно завръщане земята на своя народ.

Грей се завъртя към тях.

— След десет минути сме в хотела — извика той.

Таксито скоро стигна до края на шосето при река Ямуна. Водите й лъщяха като синя стомана под яркото слънце, а по бреговете й се редяха палми. Вляво се издигаше масивен форт от червен пясъчник с високи парапети и дебели стени. Таксито обаче пое надясно покрай реката.

Отново попаднаха в задръстване, но само след минути гледката вляво от тях се разшири в просторен парков комплекс от поляни, градини, езера и малки гори. Зеленият пояс обхващаше бреговете на реката, но истинското чудо сякаш се носеше над всичко това, облак от бял мрамор на фона на трептящо от жегата синьо небе.

Тадж Махал.

Мавзолеят беше инженерно и архитектурно чудо. В момента обаче приличаше повече на съновидение, грейнал и плаващ в небесата. Построен преди три века от моголския император Шах Джахан в чест на покойната му съпруга, за мнозина той беше символ на непреходната любов.

Но не там отиваха те.

Таксито отби встрани и спря пред пететажна бяла сграда с големи арковидни прозорци на всеки етаж — хотел „Деедар-е-Тадж“. Там щяха да се срещнат с д-р Хейдън Мастерсън — Ресторантът е на последния етаж — каза Елизабет и погледна часовника си. Закъсняваха с половин час.

Грей плати на шофьора и групата им се отправи покрай игрив, фонтан към фоайето на хотела, което за облекчение на всички се оказа с надут до дупка климатик.

— Ковалски — каза Грей и посочи към рецепцията, — с Лука имате грижа за стаите ни. Ние ще се качим директно горе. — И кимна към Елизабет и Росауро.

Ковалски въздъхна издълбоко, но после измърмори нещо за студен душ. Позадържа се край Елизабет, докато Грей тръгваше към асансьора.

— Добре ли си? — попита я под нос той.

— Аз ли?

— Ами такова… В таксито ми се стори малко… — не довърши той и сви рамене.