Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Планът ми е да отида при „Плажното зайче“, да взема под наем шезлонг и чадър, да си купя тубичка слънцезащитен крем и да я заприказвам. Бива ме в тези неща като повечето репортери.
Плащам за еднодневен престой, показвам разписката на входа и влизам с колата на плажа зад един черен експлорър. Караме по пясъка със задължителната скорост от петнайсет километра в час. Вдясно от мен има безкраен парад от сгради и паркирани коли, хотелските басейни проблясват на слънцето. Вляво е белият плаж, гората от чадъри, кърпи, плажни постелки и хора, просторът на океана и небето.
Забелязвам караваната, където работи Ема Сандлинг, което не е трудно. Намира се под огромен надуваем заек с бански костюм. Заекът подскача и се дърпа на еластичните си въжета под напора на бриза. Малка опашка клиенти се е наредила пред караваната, кльощави младежи с огромни шорти, дебели пенсионери. Почерняло от слънцето момиче си тръгва с голям книжен пакет пържени картофки.
След минутка минавам покрай караваната и първото ми впечатление от Ема Сандлинг е за силует зад прозореца, който отброява ресто. Излизам от плажния комплекс близо до „Адамс Марк“ и се връщам по А–1-А обратно към входа. Този път Сандлинг е отвън с подложка за листа в ръка и говори с две момчета, понесли зелени буги-бордове. Тя е дребна жена с червеникава коса, хваната на тила в хлабава опашка. Носи розови шорти, бяла блузка и джапанки. Зърната за миг усмивка, впечатление за лунички и ето че пак съм я отминал.
Този път човекът на входа ме познава и ми маха да влизам. На стотина метра от „Плажното зайче“ вмъквам сонатата между бял пикап и ръждясващ блейзър.
— Кажете? — Има заразителна усмивка. Трапчинки.
— Само бутилка вода.
— Готово. Малка или от един литър?
— Нека да е от литър.
— По-добре — казва тя и изважда бутилка „Дасани“ от хладилника зад себе си. — Горещо е. Човек трябва да внимава, иначе може да се обезводни.
Слага рестото в чинийката и поглежда покрай мен към жената отзад, но аз се колебая, обезоръжен от безгрижието и уязвимостта й.
— Нещо друго, господине? — пита ме тя и леко смръщва чело.
— Не, това е всичко — казвам аз и се дръпвам.
Намирам свободно местенце на плажа, постилам кърпата си на твърдия пясък и гледам вълните, непрестанния им прилив и отлив. Малки деца цапат в плиткото, строят пясъчни замъци и носят черупки на майките си. Чайки крещят, прелитат самолети с рекламни пана. Решени да се сдобият с тен жени лежат неподвижно на кърпите си като припичащи се тюлени. Тийнейджърки вдигат врява във водата. Зад мен парад от коли пълзи с бавната скорост на погребална процесия.
Аз седя, слънцето прежуря в гърба ми и мисля за Ема Сандлинг. Усещам кожата си много сгорещена и когато затворя очи, главата ми започва да пулсира, сякаш някой непрекъснато затръшва тежка врата. Когато тръгвам обратно към колата, пулсиращото усещане е изчезнало и мястото му е заето от една-единствена потискаща мисъл — няма да стане.
Изглежда съм се заблуждавал — защото как съм могъл да си помисля, че ще стане? Бих могъл да се запозная с Ема Сандлинг, разбира се, дори да се сприятеля с нея. Но какво ще стане, когато повдигна въпроса, който ме интересува? Когато новият й приятел започне да задава въпроси за отвличането на синовете й — за онова, което е положила толкова усилия да погребе в миналото?
В колата е толкова горещо, че се налага да постеля плажната си кърпа на седалката. Воланът изгаря ръцете ми. В мотела преглеждам тефтера си и по-точно информацията, която Макафърти ми е изпратила за Ема Сандлинг. Набелязвам си няколко въпроса, които искам да задам. После дълго гледам в тавана и мисля как да накарам Ема Сандлинг да говори с мен.
Най-накрая навличам шортите и тениската си и излизам, тичам по тротоара покрай А–1-А, изпаднал в нещо като транс от горещината и движението. Може пък кросът да раздвижи някоя идея в главата ми. Тичам половин час в едната и половин час в обратната посока, после се довличам в хладната мотелска стая. Взимам душ.
Размишлявам. Все пак имам нещо, което мога да използвам като лост. Ема Сандлинг се крие. Аз знам къде е. Бих могъл да я разкрия. Това тя ще го разбере. Тук си е създала някакъв живот и едва ли й се иска да започва всичко отначало.
Само че така нареченият ми „лост“ далеч не се равнява на план Б. Никак. Остава ми само едно — да се оставя на нейната милост.
Благодарение на имейла от Макафърти знам разписанието на Ема. Ще затвори „Плажното зайче“ в пет, после ще отиде с колата си до Ормънд Бийч, за да вземе момчетата от училището. После най-вероятно ще хапнат в някой ресторант за бързо хранене, след което ще остави децата при бавачката в Порт Ориндж и ще й остане време колкото да се придвижи за курса си в седем в Общинския колеж. Който продължава до девет и половина, след което ще прибере момчетата и ще потеглят към къщи. Дълъг ден.