Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Очаквам го с нетърпение — каза той с напрегнат глас. Беше възбуден, в очите му пламтеше едва овладяна страст. Лицето му бе опнато, а устните и страните му бяха алени. — Готова ли си, любов моя? Нека да проверя. — Той я докосна и тя тихо извика. Бедрата й се надигаха и Рейчъл трепереше в екстаз. — Не още — прошепна Кел. — Не още. Почакай, миличка. — Ниският му глас обля треперещото й тяло. Тя отново извика. Опита се да освободи ръцете си и този път той ги пусна. — Сега — тихо изрече Кел и дръпна нощницата нагоре. Рейчъл се надигна, за да й съблече дрехата. Тя сама я дръпна през главата си и я хвърли на пода. Лицето му стана още по-напрегнато, докато гледаше голото й тяло и блестящата й кожа. Той за миг затвори очи, стисна зъби, когато усети порив в слабините си, заплашващ да наруши самоконтрола му. Кел внимателно легна на гръб, като пазеше рамото си. — Бавно и спокойно — прошепна той. Очите му пламтяха като черни огньове, докато се наместваше до нея. — Да не бързаме, малко по малко.
— Обичам те — прошепна с болка Рейчъл и затвори очи, за да почувства плътта му до себе си. После прокара ръце по гърдите му. Кел изстена и се изви под нея. Беше сграбчил чаршафа. — Обичам те — повтори тя и от гърлото му се изтръгна още един животински звук, когато загуби контрол, сграбчи я за бедрата и проникна в нея.
— Рейчъл — стенеше той и трепереше. Тялото му под нея бе опнато и напрегнато.
Тя се надигаше и отново слизаше. Сега бе неин ред да изиграе върховния танц на страстта, като забавяше темпото, за да не прекрачат границата, откъдето нямаше връщане. Вече изпитваше силна удовлетвореност. Времето сякаш се разтегна, а после съвсем изчезна. Забрави всичко, освен Кел, и му се отдаде по начин, за който не беше подозирала, че бе възможен. Още когато го извади от океана, той беше безвъзвратно неин, може би поради същата сила. Докато беше жива, щеше да е само негова.
Отново плачеше, ала този път не обръщаше внимание на сълзите, които обливаха лицето й.
— Обичам те — задъха се Рейчъл. После изведнъж се изви и се притисна към него. Трепетът в меката й плът взриви света, после заглъхна и останаха само двамата, устремени един към друг, докато той не извика дрезгаво.
Когато по-късно тя спеше в прегръдката му, Кел лежеше буден и се взираше в нощта. Въпреки че лицето му бе както обикновено безизразно, в очите му се четеше отчаяние.
— Да отидем в града — предложи той на следващата сутрин след закуска.
Рейчъл си пое дълбоко въздух. Ръцете й за миг се спряха, преди отново да продължат да мият последната чиния. Подаде му я да я избърше и усети как нарастващият ужас в гърдите й я задушава.
— Защо?
— Трябва да се обадя по телефона, обаче не оттук.
Буцата в гърлото не й позволяваше да говори нормално.
— Ще се обадиш на човека, на когото мислиш, че може да се довериш?
— Знам, че мога да се доверя — кратко отвърна Кел. — Залагам живота си на това. — Освен това залагаше и нейния живот. Да, той имаше пълно доверие в Съливан.
— Мислех, че ще изчакаш, докато се възстановиш — тя се обърна към него. В помрачения й поглед се долавяше остра болка, което го нараняваше още повече.
— Да, но Елис вече се появи. На Съливан ще му са необходими няколко дни, за да провери някои неща и да направи необходимата организация. Не желая да продължавам така повече.
— Съливан? Значи това е човекът?
— Да.
— Ала едва вчера ти извадиха конците — възпротиви се Рейчъл и стисна пръсти, за да овладее треперенето на ръцете си. — Все още си слаб и не можеш… — Прехапа устна в отчаян опит да възпре потока от думи. Спорът нямаше да промени решението му. Как да му каже, че бе слаб, когато я люби два пъти през нощта, а на сутринта я събуди и отново я облада? Тялото й бе схванато и я болеше. Всяка нейна стъпка й припомняше колко силен и издръжлив бе Кел. Не беше в най-върховата си форма, но въпреки това най-вероятно бе по-силен от повечето мъже. Тя затвори очи, подразнена от собствената си слабост, че се опита да го задържи, след като от самото начало знаеше, че не може. — Извинявай — тихо рече Рейчъл. — Разбира се, че можеш. Ако желаеш, ще отидем веднага.
Той я наблюдаваше мълчаливо. Именно в този миг се разкриваше силата на тази жена и мисълта за това правеше живота му още по-тежък. Кел не искаше да се обажда на Съливан, не искаше да пришпорва деня, когато всичко трябваше да приключи. Искаше му се да разтегне времето, да прекара горещите и лениви дни на плажа с нея, като опознава всяка частица от личността й и я люби винаги, когато си пожелаят. А нощите… Тези дълги, топли и уханни нощи, когато телата им се сливаха върху влажните чаршафи. Да, точно това му се искаше. Единствено мисълта, че тя се намира в нарастваща опасност, можеше да го накара да се обади на Съливан. Инстинктът му подсказваше, че времето лети.