Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
Дърветата все още бяха в ярки цветове, които се открояваха на фона на сиво небе, изпълнено е навъсени облаци. Но по шосето и горските пътеки имаше повече шума.
„Вече повяхват“, помисли си тя. Времето напредваше, оставаха й само две седмици.
Какво мислеше? Какво знаеше? Преповтори всичко в съзнанието си, докато изминаваше последните километри до портала.
Роуина бе в градината и събираше част от последните есенни цветя. Бе облечена е плътен тъмносин пуловер на златисти шарки и — за изненада на новодошлата — с изтъркани джинси и стари ботуши.
Косите й бяха вързани отзад и се спускаха на виеща се опашка между плещите й.
„Горската богиня в градината си“, помисли си Дейна и реши, че Малъри би си представила гледката като картина.
Роуина махна с ръка и на лицето й засия усмивка, щом забеляза кучето.
— Добре дошли. — Затича се към колата, когато Дейна паркира. Отвори вратата на развълнувания Мо. — Ето го моя красавец! — Смехът й зазвъня, когато косматото кълбо скочи да я близне по лицето. — Надявах се да ми гостуваш отново.
— Аз или Мо?
— И двамата ме изненадахте приятно. Какво има? — Скри ръка зад гърба си и когато отново я подаде напред, в нея имаше голям, сочен кокал, който накара кучето доволно да заръмжи. — Да, разбира се, че е за теб. Ако седнеш и подадеш лапа като джентълмен…
Едва бе изрекла думите и Мо отпусна задните си части на земята и повдигна лапа. Здрависаха се и се спогледаха е взаимно възхищение. Внимателно взе кокала от ръката й и го пусна пред краката й, за да го натроши на парчета.
— Да не би да си като доктор Дулитъл? — запита се Дейна и срещна озадачения поглед на Роуина.
— Защо?
— Разговаряш с животните.
— Аха. Би могло да се каже. С какво мога да ти бъда полезна? — попита я.
— С отговори.
— Ясно и сериозно. Тази сутрин изглеждаш чудесно. Страхотен тоалет. Винаги носиш елегантни сака — отбеляза Роуина и прокара ръка по златистата ленена материя на ръкава. — Харесват ми.
— Предполагам, че можеш да се сдобиеш с такова също толкова лесно, колкото извади кучешкото лакомство.
— Да, но не би било забавно и бих пропуснала удоволствието от пазаруването, нали? Искаш ли да влезеш? Ще пийнем чай пред камината.
— Не, благодаря. Нямам много време. Днес следобед ще подпишем документите за имота и след малко трябва да бъда там. Роуина, има неща, които трябва да узная.
— Ще ти кажа каквото мога. Да се поразходим, а? Ще вали — добави тя, когато хвърли поглед нагоре към небе то. — Но няма да започне скоро. Обичам напрегнатата атмосфера на очакване преди дъжд.
Насладата на Мо от сочния кокал бе кратка и в ръката на Роуина се появи аленочервена гумена топка. Хвърли я отвъд тревната площ, към гората.
— Трябва да те предупредя, че Мо ще иска да му я хвърляш и да я носи обратно най-малко три-четири години.
— Няма нищо по-съвършено от едно куче. — Роуина приятелски хвана Дейна под ръка и тръгнаха през градината. — Утеха, приятел, воин и забавна компания. В замяна искат единствено да ги обичаме.
— Защо не си вземеш куче?
Роуина въздъхна и потупа ръката й, а после се наведе да вдигне топката, която Мо бе оставил в краката й. Разроши козината му и запрати топката да я догони.
— Не можеш — осъзна Дейна и потърка слепоочието си. — Искам да кажа, разбира се, че би могла, но реално погледнато… Животът на едно куче е твърде кратък дори в сравнение с този на смъртен човек. — Спомни си думите на Джордън за самотата на Пит и Роуина и че безсмъртието им е по-скоро проклятие, отколкото дар. — За безсмъртни като вас краткият живот на едно куче се превръща в проблем.
— Да. Имах кучета. У дома едно от най-големите ми удоволствия беше да общувам с тях. — Вдигна топката, вече покрита с драскотини от зъби и кучешки лиги, и я хвърли с нежната си ръка на неуморния Мо. — Когато бяхме изпратени тук, чувствах нужда да вярвам, че бързо ще успеем да свършим това, което се изисква от нас, и ще се върнем. Скоро започнаха да ми липсват много неща от дома и за утеха реших да си взема куче. Избрах една хрътка. Беше толкова красив, безстрашен и предан. Десет години. — Въздъхна и тръгна покрай гората. — Беше мой само десет години. Колкото едно щракване с пръсти. Има неща, които не можем да променим и на които нямаме право, докато сме тук. Не можем да удължим нишката на живота на едно същество, дори да е любимото куче.
За пореден път хвърли топката на Мо.