Ключът на познанието
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на познанието». Краткое содержание книги:
Този път в центъра на събитията е младата и интелигентна библиотекарка Дейна Стийл. Докато са опитва да открие пътя към своя ключ, тя са присъединява към начинанието на двете си приятелки да създадат комплекс, в който посетителите ще могат да се отбият в салона за красота на Зоуи, да си харесат книга от книжарницата на Дейна и да се полюбуват на картините в галерията на Малъри.
Задачата на Дейна не се улеснява ни най-малко от появата на първата й любов — писателя на трилъри Джордън Хоук, който преди години я е изоставил, за да търси слава в Ню Йорк. Дейна бавно осъзнава, че чувствата й са все така живи, а Джордън е неразривно свързан с необикновеното й търсене…
Сърцето му щеше да изскочи. Жената върху парапета започна да се обръща. След миг щяха да застанат лице в лице.
Накрая…
Обля го ослепителна светлина. Леко залитна при внезапния преход от непрогледна нощ към слънчев ден.
Звучаха птичи песни като жизнерадостна музика на флейти и арфи. Долови шуртене на вода, която сякаш се спуска от голяма височина и с грохот се влива в себе си.
Трудно му бе да се ориентира. И тук имаше гори, но непознати. Бяха разлистени и искрящозелени под лазурносиньо небе, с клони, натежали от плодове с цвят на рубин или топаз. Въздухът бе наситен със сладостни ухания, сякаш човек може да вкуси от него.
Запристъпва между дърветата по наситенокафява пътека и мина покрай ярък син водопад, под който плуваха златни рибки.
Обзет от любопитство, потопи ръка във водата. Почувства приятния й хлад. Когато я остави да изтече от шепите му, не бе прозрачна, а със същия искрящ син цвят.
Всичко наоколо въздействаше върху сетивата му така силно, че за съзнанието му бе трудно да възприеме цялата тази красота. Веднъж видял и усетил това, как би могъл да продължи живота си в бледата, мрачна реалност?
Покорен от гледките, отново посегна към водата и съзря елен, който пие от другата страна на малкото езеро.
Бе огромен, с лъскава, златиста козина на гърба и сребриста шия. Животното вдигна глава, срещна погледа на Джордън с хладни сини очи, ярки като водата помежду им. На шията му висеше медальон със скъпоценни камъни, които улавяха слънчевата светлина и отново я излъчваха, преминала през разноцветни призми.
Стори му се, че проговаря, въпреки че не помръдна, и той не чу друг звук, освен думите, които се оформиха в съзнанието му.
Ще се бориш ли за тях?
— За кого?
Иди и виж.
Еленът се обърна и тръгна към гората. Сребърните му копита пристъпваха безшумно, сякаш не докосваха земята.
Не бе казал „Ела“, а „Иди и виж“. Доверявайки се на инстинкта си, Джордън тръгна по пътека в обратната посока.
Когато излезе от гората, се озова в градина с ярки цветя, чиито цветове бяха нов шок за сетивата му. Алени, сапфирени, аметистови и кехлибарени венчелистчета проблясваха на слънчевата светлина, сякаш всяко от тях бе съвършено изваян скъпоценен камък. В средата на това море като най-красив цвят бяха трите дъщери, спящи в кристални ковчези.
— Не, не сънувам — заговори той на глас, за да докаже на себе си, че чува собствения си глас, и да се съсредоточи, преди да тръгне към центъра на градината и да се вгледа в трите лица, които вече познаваше.
Изглеждаха заспали. Красотата им бе ненакърнена, но студена. Застинала красота, която никога нямаше да се промени, прикована завинаги в един миг от времето.
Изпита жалост и гняв, когато впи поглед в лицето на онази, която толкова приличаше на Дейна, и го обзе разкъсваща скръб, каквато бе изживял само когато бе загубил майка си.
— Това е адът — каза той. — Да бъдеш заклещен на границата между живота и смъртта и да не можеш да преминеш нито от едната, нито от другата страна.
— Да. Намери много точно описание. — Срещу него стоеше Кейн. Бе загърнат с черна мантия, а върху буйните му черни коси блестеше корона със скъпоценни камъни. Усмихваше му се. — Имаш проницателен ум, за разлика от повечето си себеподобни. Адът, както го наричате, е просто безкрайна празнота.
— Би трябвало в него да попада онзи, който е заслужил.
— Аха. Философия. — Гласът му издаде лека насмешка и лукава пресметливост. — Не би могъл да отречеш, че понякога адът се наследява. Баща им и смъртната му кучка ги обрекоха на тази съдба. — Посочи към ковчезите. — Аз бях само инструмент, така да се каже, който… — Вдигна ръка и раздвижи китката си. — …завъртя ключа.
— За слава?
— Да. И за власт над всичко тук. — Разпери ръце, сякаш за да обхване целия свят. — Всичко, което никога не ще бъде тяхно. В царството на боговете няма място за смъртни същества с чувствителни сърца и човешки слабости.
— И боговете обичат, мразят, ламтят за слава и богатство, заговорничат и водят войни, смеят се и плачат. Не са само човешки слабости, нали?
Кейн вдигна глава.
— Струваш ми се интересен. Осмеляваш се да спориш с мен, когато знаеш кой съм? Знаеш, че аз те доведох тук, отвъд Завесата на силата, където си по-незначителен от мравка. Мога да те убия с една единствена мисъл.
— Така ли? — Джордън решително заобиколи ковчега. Не искаше дори двойницата на Дейна да стои помежду им. — Защо досега не си го направил? Може би защото предпочиташ да тормозиш жени. Различно е, когато застанеш срещу мъж, а?