Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Когато Бремен дал Меча на Шанара, направил грешка, че го поверил направо на крал и на потомците на крал, а не на хората от Четирите земи. Поради неразбирането на хората и погрешното тълкуване на историците, възникнало общото мнение, че Мечът е оръжие само на краля на елфите и че само потомците на неговия род могат да вдигат Меча срещу Господаря на магиите, Затова всеки, който не е потомък на рода Шанара, не може да повярва напълно, че има правото да го използва. Древното традиционно схващане, че единствено такъв човек може да го притежава, кара всички останали да се съмняват. А съмнение не трябва да има, защото няма да има и въздействие. Той просто ще се превърне в най-обикновено парче метал. Само кръвта и вярата на потомък на Шанара може да призове дремещата сила на великия Меч.
Той замълча. Настъпи дълбока тишина. Казал им беше всичко, което можеше да им каже. Аланон премисли набързо онова, което беше решил да казва. Умишлено бе премълчал още нещо, което щеше да се окаже последният ужас за тях. Вътрешно се разкъсваше между желанието да каже всичко докрай и натрапчивото усещане, че това би убило всякаква възможност за успех. А беше ужасно важно те да успеят — само той знаеше това. Затова продължи да мълчи, изтерзан от онова, което само той знаеше и ядосан от границите, които сам си бе наложил. Граници, които не му позволяваха да разкрие цялата истина на хората, които бяха станали толкова зависими от него.
— В такъв случай единствено Ший може да използва Меча, ако… — прозвуча неочаквано гласът на Балинор в тишината.
Станало беше толкова тихо, че сякаш дори и нощният живот в гората беше спрял безспирното си шумолене, потънал в дълбок размисъл върху отговора на мрачния историк. Бъдещето се спусна върху всеки един от тях с един най-обикновен въпрос, свързан с оцеляването им — ще успеят ли или ще бъдат унищожени.
— А сега ме оставете — изкомандва внезапно Аланон. — Спете, докато можете. Ще напуснем убежището при изгрев слънце и ще се отправим към палатите на Паранор.
ГЛАВА 10
За малката група сутринта дойде бързо и златистото развиделяване ги завари да се приготвят за дългото пътуване с натежали от сън очи. Балинор, Мениън и двамата младежи от Вейл чакаха Аланон и братовчедите на Ивънтайн. Никой не говореше, донякъде защото всички бяха още полусънени и не можеха да измислят нищо ободрително, и донякъде защото всеки си мислеше за опасния път, който им предстоеше. Ший и Флик седяха мълчаливо, без да се поглеждат и разсъждаваха върху разказа на Аланон от предишната нощ. Чудеха се какви евентуални възможности имаха да открият Меча на Шанара, да използват оръжието срещу Господаря на магиите, за да го унищожат, и въпреки това да се върнат живи в родната си земя. Ший се беше отърсил от страха, който за известно време беше обладал цялото му същество. Сега беше изпаднал във вцепенение, което сковаваше мозъка му в наложена от самия него капитулация и подобно на робот приемаше факта, че го водят към явна гибел. Въпреки липсата на капчица надежда за оцеляване при пътуването до Паранор, някъде в обърканите му мисли се беше загнездила вярата, че може би ще успее да преодолее всичките тези непреодолими, както изглеждаше, препятствия. Усещаше я някъде вътре и дълбоко в себе си. Тя чакаше по-удобен момент да се надигне и да поиска удовлетворение. Но засега той просто покорно се беше отдал на вцепенено примирение.
Младежите от Вейл бяха облечени в дадените от джуджетата дрехи на обитаващите гората хора. Загърнали се бяха в топлите полу-наметала, за да се предпазят от студа на ранното утро. Носеха и късите ловни ножове, които бяха взели от Вейл, затъкнати в кожените им колани. Торбите им бяха здравата натъпкани, но съобразени с дребния ръст на хората от Вейл. Местността, през която щяха да преминат, предлагаше една от най-добрите възможности за лов в цялата Северна земя и само няколко малки, приятелски настроени към Аланон и| джуджетата, общности. Но тя беше дом и на гномите отколешни ожесточени врагове на джуджетата. Имаше някаква надежда малката група да успее да се възползва от преимуществото си, да се прокрадне тайно и да избегне сблъсъците с гномите ловци. Ший грижливо беше прибрал камъните на елфите в кожената им торбичка, без да ги показва на никого. Аланон не беше споменавал за тях след пристигането си в Кълхейвън. Дали беше просто забравил или си имаше някакви други основания? Както и да е. Ший нямаше никакво намерение да се отказва от единственото действително мощно оръжие, което притежаваше и държеше торбичката скрита в куртката си.
Мениън Лий беше на няколко ярда от братята и вървеше отпуснато. Облечен беше в небиещи на очи ловни дрехи с цвят, който се сливаше с местността и бяха възможно най-удобни за задачата му на следотърсач и ловец. Обувките му бяха направени от мека кожа и намазани с най-различни масла. Така той можеше хем да се придвижва крадешком, без да бъде чут, хем да стъпва по най-коравата почва, без да наранява ходилата си. Големият меч беше пристегнат в ножницата на кокалестия му гръб, а яката му дръжка проблясваше слабо в светлината на ранното утро и се поклащаше от непрестанното движение. През рамото си беше преметнал дългия ясенов лък, любимото му оръжие по време на лов.