Бялата ръкавица

Скарт беше наконтен с всевъзможни чудновати дреболии, модерни по онова време. Той носеше къса горна дреха от жълт атлаз и бухнати къси панталони от същата материя, които по края бяха поръбени с копринени панделки, завършващи със златни ресни. Широка вандайковска44 яка от дантела, изработена на игла, подобни маншети и ален колан — поръбен също със златни ресни — украсяваха горната част на тялото му. Ботуши от жълта испанска кожа със снежнобели батистени къдри по широките им краища завършваха облеклото му.

Въпреки че беше блед, въпреки че лицето му имаше непочтен израз — който наистина не винаги се забелязваше, — Ричард Скарт беше хубав човек. Не една дворцова дама го беше заглеждала като много интересен мъж. И сега, спокойно отпуснат във фотьойла, той не беше по-малко интересен за това, че червената лента през дясното му рамо бе кръстосана от друга, по-тъмна, която поддържаше дясната му ръка.

Ранен мъж — особено ако е ранен при дуел — е опасен обект за всяка сантиментална млада дама. Капитан Скарт изглежда познаваше тази доста известна истина. И навярно такива мисли са се въртели в главата му тази сутрин, когато се е обличал пред огледалото.

Корнетът не беше толкова хубав, колкото капитанът, нито толкова добре облечен. И все пак онзи, който знаеше колко размъкнат беше Стъбс преди, би забелязал, че тази сутрин той е положил необикновени грижи, за да се издокара.

Той беше в скромен жълтеникав костюм, но яката и маншетите му бяха чисти. Чисто беше и пълното му розово лице — нещо, което рядко се случваше.

Дори и сламеножълтата му коса лъщеше, сякаш скоро и продължително я беше приглаждал с четка.

Бузите на Стъбс бяха зачервени, а очите му светеха с мека, кротка светлина, което показваше, че е обхванат от някакво необикновено чувство и от мисли, необикновени за него. С една дума, Стъбс приличаше на човек, който е имал нещастието да се влюби.

Както казахме, корнетът стоеше прав. Той също мълчеше, като че ли вече беше рапортувал и чакаше отговор.

— Радвам се, че го приемат толкова спокойно — каза капитанът в отговор на рапорта на корнета. — Нашите хора не са свикнали да спят в конюшни, когато наблизо има хубав дом. Но сега сме в Англия, Стъбс, и не върви да се държим както във Фландрия. Иначе бихме изложили нашия добър крал.

— Можем, ей богу — глухо потвърди Стъбс.

— Освен това — продължи капитанът, разговаряйки по-скоро със себе си, отколкото със своя подчинен — аз имам и друго предвид, като не им позволявам още да се отпускат много свободно. Може да дойде ден, когато ще трябва да упражним натиск. Котката си играе с мишката, преди да я изяде. Момчетата мърмориха ли, като чуха моята заповед?

— Никак. Не, ей богу! Те много ви обичат.

— Е, корнете, когато пак отидеш при тях, можеш да им обещаеш много месо и бира. Ще получат пълни дажби от едното и от другото — дори двойни дажби. Но никакви кражби и обири. Кажи им да спазват осмата божа заповед, а нарушат ли я, направо ще ги беся. Трябва да им се даде да разберат, че сега не сме на поход, а бог знае дали скоро няма да ни се случи и това. От това, което чух, и видях вчера в тълпата, никак няма да се учудя, ако кралят ни нареди да ги изколим, преди да е дошла пролетта.