Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— Може ли да прочета съобщенията? — попита Бенджамин.
Кемп поклати глава.
— Унищожени са.
— Ами копието на държавата? — продължи с въпросите Бенджамин.
Кемп потропа с крак по застлания с каменни плочи под, зареял поглед през олтарната преграда към дарохранителницата в главния олтар.
— Братята — тихо отбеляза той — няма да останат доволни, че им съсипахме гробището.
— Сър Томас! — повиши тон Бенджамин. — Попитах ви за копието!
— Утре призори — отвърна Кемп и се приведе — ще дойдете в Тауър. Оцелелите от бандата на Харон ще бъдат съдени по съкратената процедура, обявени за виновни, изтезавани и по това време утре вече ще висят на бесилката на Тауър Грийн. Ще бъдат щателно разпитани относно държавата на Карл Велики.
— Ами копието? — не мирясваше Бенджамин.
— Ще можете да видите и него — отвърна му Кемп. — Стои си в Тауър цяло и невредимо. Не се тревожете за това. Вижте, мастър Даунби, не сте прав в разсъжденията си. Истинската реликва беше в имението Малвъл и тъкмо тя беше открадната. Сега кралят си я иска обратно и вашата задача е да му я върнете.
Той навря пръст в лицето на Бенджамин.
— Каквото и да ви се върти в главата, факт е, че беше открадната истинската реликва — той сви рамене. — Признавам, че кралят накара Баркли да направи две копия — едното искаше да задържи, а другото… — той се ухили. — Може би е планирал да извлече печалба от него след време. И така, пожелавам ви лека нощ, господа.
Кемп се завъртя на токовете си и излезе от църквата.
Бенджамин въздъхна и се изправи.
— Вярвате ли му, господарю? — попитах.
— Не знам — отвърна ми той. — Не знам какво да мисля вече, Роджър. Може наистина да сме на погрешен път. Може крадецът да е продал истинската реликва на лорд Харон, а той на свой ред да я е продал на пратениците на папата. Може да са убили Хенли само за да му затворят устата. Но кой е бил крадецът и как е извършил кражбата си остава загадка — Бенджамин въздъхна. — О, чаша вино! И като стана дума за чаши, Роджър, искам да ти покажа нещо.
Излязохме от църквата и тръгнахме по уличките към „Мъждивият фенер“. Боскъм ни очакваше нащрек. Влезе в ролята си на любопитен кръчмар и ни засипа с безброй въпроси. Повярвайте ми, този човек беше по-добър актьор и от онзи Бърбидж, приятелчето на Шекспир!
— А къде ти е кучето? — възкликна той. — Къде е горкият Кастор?
— Мъртъв е, Бог да има милост над него! — сопнах се аз. — И ако скоро не ни донесеш ядене и пиене, Боскъм, ти ще го последваш!
Не му останах длъжен. Мразя лицемерието — освен у себе си.
Кръчмарят се ухили и забързано се отдалечи. С удоволствие забелязах, че вече не е облечен като монах, ами като писар. Носеше дълга сива роба, а на колана му висяха мастилница и перо. Бенджамин се беше качил в стаята ни и когато се върна, донесе със себе си чашата, която бях задигнал от къщата на Попълтън. Не обърна никакво внимание на въпросите ми.
— Хайде да се нахраним и да пийнем — каза той и поръча на Боскъм вода и сол.
Тъкмо приключвах с яденето, пресуших чашата си с вино и се канех да си поръчам нова, когато Бенджамин ми подаде чашата на Попълтън.
— Пий, Роджър!
Взех я и помирисах течността вътре.
— Вода ли е?
— От бъчвата за дъждовна вода. Пий!
Отпих и му върнах чашата. Бенджамин я залюля в ръцете си, а аз се провикнах да ми донесат още кларет.
— Отпий още веднъж, Роджър.
Грабнах чашата от ръката му, отпих отново и едва не повърнах.
— Господарю, вътре има сол! — сграбчих чашата му с вино и отпих от нея. — Това да не е някакъв номер?
— Не е никакъв номер — Бенджамин плисна останалата вода на пода. — Виж, Роджър, погледни в чашата!
— Няма нищо за гледане — заявих.
— Нищо ли не виждаш?
— Само месинг — отвърнах.
— Погледни на дъното.
Мушнах пръст в чашата. На дъното й имаше кръгло парче месинг.
— Има само парче месинг — рекох троснато. — Точно между столчето и дъното на чашата.
— Погледни пак.
Бенджамин взе чашата и направи нещо със столчето, при което уж безобидното капаче на дъното леко се помести и под него се отвори малка дупка.
— Как го направихте? — удивих се аз.
Бенджамин вдигна чашата и ми показа дребна имитация на скъпоценен камък в средата на столчето.
— Натискаш силно камъка и капачето се отваря. Докато ти ядеше, аз сложих сол в дупката. После измих чашата и налях в нея вода. Първия път ти пи чиста вода. След това натиснах камъка, разклатих водата и ти усети солта.
— Ето как са го направили! — възкликнах аз и едва не скочих от масата. — Ето как онези копелета са убили майка си! Вероятно са се досетили как съм излекувал Луси. Знаели са, че съм й дал лекарство, и затова са ми донесли тази чаша, като преди това са сложили отрова в дупката на дъното.