Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
Хукнах натам, но течението беше много силно. Не видях и следа от тях и тъкмо се обърнах да се защитавам, когато един разбойник, от чиято уста струеше кръв, залитна към мен. Бенджамин го пресрещна, прерязвайки гърлото му с меча си, и онзи се изтърколи във водата. И друг път съм участвал в кървави схватки и съм бил свидетел на страховити сражения. Виждал съм Марс да сее ужас, за щастие, отдалече, но онази битка в лондонските канали е една от най-паметните за мен. Беше безкраен кошмар. Хората на Харон не си правеха илюзии. Това не беше някаква рицарска битка, в която можеха да се вземат пленници и да се освобождават срещу откуп. Това бяха престъпници, най-долната измет на града, която живееше за сметка на богатите и хранеше дълбока омраза към всяка власт. Не търсеха пощада и нямаха милост към никого. Аз се свих в един ъгъл и наблюдавах битката оттам. Бенджамин въртеше меча с лекота. Беше застанал с гръб към стената и се отбраняваше срещу нападателите. Корнелий застана до него — слаб и мълчалив, опасен мъж с широкия си меч и тънкия италиански стилет. Беше роден убиец. Граф Егремонт и Кемп бяха близо до мен. Кемп крещеше заповеди, мъчейки се да попречи на разбойниците да избягат в мрака. Егремонт пък, на чието лице беше изписано, че кръвопролитията му допадат и обича да убива, беше в стихията си.
Най-после битката утихна. Повечето от хората на Харон бяха мъртви, но Цербер и поне още двадесетина бяха живи или полуживи. Вързаха им ръцете и войниците и стрелците ги повлякоха навън. Егремонт, Корнелий, Бенджамин и аз влязохме в подземието на Харон. Граф Егремонт грабна трупа от масата, завлече го до канала и го метна вътре без никакви обяснения. После разчисти масата с меча си и седна, усмихвайки се като човек, който си е свършил добре работата.
— Хората ви събират ли вече съкровищата?
— Имаме чиновници — отвърна Кемп, попивайки потта от челото си. — Всичко, което открием, ще бъде събрано и запечатано.
Бенджамин се изправи и въпреки възраженията на Кемп излезе. Последвах го. Подземията бяха изпълнени с войници и служители на Хазната. Англичаните са добри администратори, а онези от хазната на Хенри бяха най-добрите. Години по-късно ги наблюдавах как нахълтваха в манастири като „Чартърхаус“ или великото абатство „Бери Сейнт Едмъндс“ и само за ден успяваха да приберат и да запечатат всичко, което можеше да се помести. Сега пълзяха като мравки в съкровищницата на лорд Харон и подушваха златото като мишка сиренце. Бенджамин ги наблюдаваше, без да обръща внимание на Кемп, който го увещаваше да се върне. Тръгна между чиновниците и ги заразпитва дали са видели държавата, или някаква друга ценна реликва. Те само поклащаха глава в знак на отрицание. Аз се приближих до бързотечащия канал — една от подземните лондонски реки, и вперих поглед в тъмните води. Донякъде се надявах да видя онова глупаво куче с развети уши и изплезен език, но него го нямаше.
Бенджамин се приближи иззад мен и сложи ръка на рамото ми.
— Мъртъв е, Роджър. Харон му нанесе няколко удара.
— Верен приятел беше, господарю — отвърнах.
Този път плачех наистина — без глас, а сълзите се стичаха по лицето ми.
— Глупаво куче беше. Страшно, но вярно и с меко като памук сърце.
Бенджамин ме прегърна.
— Тогава, Роджър, вие двамата много сте си приличали — отдръпна се той. — Кастор спаси живота ти. Когато не се върна в кръчмата, излязох на улицата и едно просяче ми каза, че те е видяло да влизаш в църквата на Ордена на кръста, но не и да излизаш. Никой от хората на Кемп не беше забелязал нещо подозрително, затова заведох Кастор в църквата. Той веднага улови следата ти.
— Но мен са ме донесли — отвърнах.
Погледнах към ботушите си и видях, че върховете им са съвсем издрани.
— Влекли са те, но не дълго — отвърна Бенджамин. — Кастор беше ловджийско куче. Под един надгробен камък в гробището зад църквата има вход към каналите. Кемп събра хората си. Егремонт и Корнелий бяха там, когато пристигна пратеникът, и настояха да дойдат и те.
— Тук няма да намерите държавата — казах аз и избърсах сълзите си. — Лорд Харон, нека Бог го съди справедливо, каза, че вече я е продал, но на кого — не знам.
— Сигурен ли си?
— Колкото съм сигурен и че стоя пред вас.
— Такъв като Харон — умисли се Бенджамин — би настоявал да му се плати в злато или в сребро. Почакай тук, Роджър.