Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Добре — кимна той и издърпа шепа двайсетачки от пачката на Били Боб.
— Две стаи — каза тя.
*
Нощният рецепционист спеше на стола си, но не беше трудно да се събуди. Половината работа свърши захлопването на вратата, а другата — дискретното почукване на Ричър върху плота. Беше младо момче. Може би мотелът беше семеен бизнес, а момчето бе син или племенник на собственика.
— Имате ли две свободни стаи? — попита го Ричър.
Хлапакът разигра цяло шоу с проверката в компютъра. Често му правеха този номер, но според Ричър той беше тъп. Никой от тези хора не беше президент на международна верига — работеха в мотели с двайсетина стаи. А ако по някаква причина бяха забравили бройката на свободните стаи, достатъчно беше да се обърнат и да преброят ключовете, окачени на стената зад тях.
Хлапакът отмести очи от екрана и кимна.
— Да, сър. Ще мога да ви настаня.
— Колко струва?
— Трийсет долара на вечер за единична стая. С включена закуска в заведението отсреща.
— Става — кимна Ричър и размени три двайсетачки от пачката на Били Боб срещу два ключа.
Номер единайсет и дванайсет. Съседни стаи. Проява на любезност от страна на младежа — така улесняваше камериерката на сутринта. Щеше да изминава по-кратко разстояние с тежката количка.
— Благодаря — рече Ричър.
Върна се при Търнър, която запали колата и подкара към дъното на парцела. Там откри подходящо място за паркиране — неравна ивица, покрита с изгнила трева. Вдигнаха гюрука и я заключиха. Корветът изобщо не се виждаше откъм улицата.
Върнаха се малко назад и откриха стаите си — и двете на втория етаж, до който се стигаше по външни стълби. Ричър й подаде номер 11, а за себе си остави 12.
— Утре в колко? — попита тя.
— По обед — отвърна Ричър. — Ако искаш, мога да покарам и аз.
— Ще видим. Да се наспиш.
— Ти също.
Изчака я да влезе и едва тогава отключи своята врата. Стаята представляваше бетонна кутия с грапава мазилка на тавана и винилови тапети. По-добра от онази в покрайнините на Рок Крийк, но не много. Радиаторът беше по-тих, но далеч не безшумен. Мокетът беше по-чист, но не много. Същото важеше и за кувертюрата. Душът изглеждаше наред. Кърпите бяха тънки, но не чак прозрачни. Сапунът и шампоанът бяха запечатани с лентички с името на мотела, което звучеше като стара адвокатска кантора в Бостън. Мебелите бяха от светло дърво, а телевизорът с плосък екран беше с размерите на куфарче, произведен от фирма, която никога не беше чувал. Телефон нямаше. Минибар — също. Нямаше бутилка безплатна вода, нямаше шоколадче върху възглавницата.
Включи телевизора, намери Си Ен Ен и изчете открай докрай червената лента с новините, която течеше в долния край на екрана. Не се споменаваше нищо за двама бегълци, успели да се измъкнат от военна база във Вирджиния. После влезе в банята, застана под душа и завъртя крановете. Остана така дълго време, много след като водата беше отмила сапунената пяна. В главата му се въртяха откъслечни фрази, които си бяха разменили в ресторантчето. _У теб има нещо диво, неопитомено_, беше казала тя. _Приличаш на хищник, хладен и безкомпромисен_.
Но това, което го зачовърка като свредел, беше негова реплика от началото на разговора им. Търнър го попита за Морган и той й отговори. _Твоите хора в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, но той не си мръдна пръста_. Продължаваше да прехвърля тези думи в съзнанието си, разбивайки ги на отделни фрагменти под водните струи.
_Твоите хора в Афганистан_.
_Пропуснаха две поредни радиовръзки_.
_Но той не си мръдна пръста_.
Ричър спря душа, излезе от ваната и посегна към близката кърпа. После, все още влажен, нахлузи панталона си, облече една от тениските и излезе навън. Зашляпа с боси крака по терасата, спря пред номер 11 и почука на вратата.
> 34
Търпеливо чакаше на студа, защото тя не отвори веднага. Но знаеше, че е будна. През шпионката на вратата се виждаше светлина. В един момент светлината изчезна. Търнър проверяваше кой е отвън. После го остави да чака още малко, вероятно за да наметне някаква дреха. Ричър беше почти сигурен, че и тя си е взела душ.
Накрая вратата се отвори. Едната й ръка стискаше бравата, а другата беше опряна в рамката, сякаш за да му попречи да влезе. Съзнателно или подсъзнателно. Мократа й коса беше отметната назад. Носеше армейската си тениска и новия панталон. И тя беше боса.
— Щях да ти звънна, но се оказа, че в стаята ми няма телефон — каза той.
— И в моята също — отвърна тя. — Какво има?
— Онези неща, които ти казах за Морган… Току-що проумях какво означават те.