Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Е, сега вече е наясно, че и колата не е наша — каза Търнър. — Кой не знае колко бензин побира резервоарът му?
— Дали ще ни върне рестото?
— По-добре да й го оставим.
— Дванайсет долара?! Това е Западна Вирджиния. Ще изглежда твърде странно.
— Кажи й, че пътуваме на юг по това шосе и трябва да изминем адски много километри до сутринта. Така има надежда да разпространи погрешна информация, когато разбере за нас по радиостанцията.
Ричър си прибра рестото от дванайсет долара и петдесет и два цента и небрежно подхвърли, че трябва да стигнат до I-64 още преди разсъмване. Кънтрито продължаваше да се лее, а радиостанцията мълчеше. Жената надникна през прозорчето с малко тъжна усмивка. Сякаш знаеше, че скоро няма да види толкова хубав корвет.
Търнър спря да го качи пред кабинката и подкара обратно към града. Мотелът беше на около триста метра.
— Ще си вземем стая, а след това ще отскочим до ресторанта, става ли?
— Разбира се — кимна Ричър.
Тя замълча за момент, после се обърна и го погледна.
— Колко стаи ще искаме?
Той също замълча за момент.
— Нека първо да хапнем, а след това ще отидем в мотела.
— Защо?
— Имам да ти казвам нещо.
— Какво?
_Саманта Дейтън_.
_Сам_.
_Четиринайсетгодишна_.
— Дълга история. Но първо да си поръчаме.
> 32
Ресторантът се оказа хубава селска кръчма. Ричър беше виждал хиляди такива. Имаше си типичния чернокож мъж с бял потник зад плота, който обслужваше огромна и мазна гореща плоча, дълбока цял метър и широка два. Имаше си изподраскани чамови маси и сбирщина от столове, миришеше на застояла мазнина и прясно кафе. Клиентите бяха двама старци със сламени шапки — единият седнал далече вляво от входната врата, а другият максимално вдясно. Вероятно не се понасяха. Сигурно бяха жертви на тристагодишна фамилна вражда.
Търнър избра една маса в средата, на равно разстояние от тях. При сядането им столовете остро изскърцаха по дъсчения под. Нямаше меню. Липсваше и обичайната черна дъска с изписаните върху нея специалитети на деня. Това беше друг тип заведение. Тук поръчките си бяха чиста телепатия между готвача и редовните клиенти. А новите сигурно трябваше да комуникират на висок глас с него. И наистина, той повдигна брадичка и извърна дясното си ухо към тях.
— Омлет — подвикна Търнър. — С гъби, пресен лук и чедар.
Реакция нямаше.
Никаква.
Търнър повтори поръчката си, този път по-високо.
Нищо. Човекът зад тезгяха дори не помръдна. Стоеше абсолютно неподвижно, с вирната брадичка и поглед, зареян в нищото. Приличаше на стар търговец, обиден от ниска оферта.
— Какво е това място? — прошепна Търнър, навеждайки глава към Ричър.
— Ти си ченге. Да виждаш някъде тиган за омлет?
— Не. Виждам само една плоча.
— Значи можеш да предизвикаш ентусиазъм у този човек само ако си поръчаш нещо на плоча.
Търнър замълча за момент, после отново се обърна към тезгяха.
— Две яйца на очи върху препечени филийки и отделно бекон.
— Да, госпожо — отвърна чернокожият мъж с потника.
— Същото и за мен — добави Ричър. — Плюс кафе.
— Да, сър.
Човекът се отърси от вцепенението и започна да действа. На върха на дълъг нож кацна бучка прясна мас, която светкавично се стопи, разнесена с плавни движения по цялата дължина и ширина на плочата. Това вече си беше истински плочаджия в действие. Ричър от опит знаеше, че тези хора или са майстори на плочата, или собственици на заведението. Но никога и двете едновременно. Първият инстинкт на истинския плочаджия е да лъска и търка метала — да го направи толкова гладък, че в сравнение с него тефлонът да изглежда грапав като шкурка. Докато първият инстинкт на съдържателя е да поднесе кафето. Защото първата чаша кафе подпечатва сделката. Преди да консумира нещо, клиентът остава неангажиран. Тоест всеки момент може да стане и да си тръгне. Разбира се, той може да го направи и после — недоволен от това, което му е сервирано, или просто защото си е спомнил за някакъв спешен ангажимент. Но не и ако вече е отпил първата глътка кафе. В такъв случай ще трябва да остави някакви пари на масата. Но знае ли някой колко точно струва чаша кафе в подобно заведение? Петдесет цента? Долар? Два долара?
— Е, вече поръчахме — рече Търнър. — Какво щеше да ми разкажеш?
— Нека изчакаме кафето — отвърна Ричър. — Не искам да ме прекъсват.
— В такъв случай аз имам едно-две неща за изясняване. Искам да науча повече за тоя Морган. Искам да разбера що за човек протяга лапи към моята част.