Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Ти ме плашиш. Плаши ме вероятността да стана като теб. Не съм сигурна, че съм готова. И може би никога няма да бъда готова.
— Не е задължително да се случи. Това е само дупка на пътя. Кариерата ти тепърва предстои.
— Ако победим.
— Ще победим.
— В най-добрия случай ще се отместя от пътя, за да се върна на него. А в най-лошия ще го напусна завинаги.
— Не, в най-лошия случай ще си мъртва или в затвора. Това ще означава, че лошите са победили.
— За теб всичко се свежда до „печеля или губя“, нали?
— Има ли трета възможност?
— Вбесяваш ли се, като губиш?
— Естествено.
— Това е някаква парализираща арогантност. Нормалните хора не се вбесяват, когато губят.
— А може би трябва — въздъхна Ричър. — Всъщност ти не си съвсем като мен. Когато ме гледаш, не виждай себе си. Причината да измина целия този път е много проста — ти си по-добрата версия. Усетих го още по телефона. Ти вършиш нещата както трябва.
— Какво върша както трябва?
— Всичко. В работата си, в живота си.
— Не се чувствам по този начин. Не и в момента. Не ме приемай като по-добрата версия. Щом, гледайки те, не мога да видя каква ще стана, и ти не можеш да видиш в мен какъв си трябвало да бъдеш.
Плочаджията се появи отново, този път с чинии в ръце. Яйца на очи, бекон, препечени филийки. Всичко изглеждаше превъзходно приготвено. Яйцата бяха с хрупкави гладки ръбове. Явно човекът се грижеше добре за своята плоча. Търнър го изчака да се отдалечи и подхвърли:
— От всичко казано дотук е ясно, че ти имаш някакво предпочитание по отношение броя на стаите, без да знам какво е то.
— Честно ли да ти отговоря? — попита Ричър.
— Разбира се.
— Наистина имам едно ясно очертано предпочитание…
— Но?
— Преди това трябва да ти разкажа една история.
— Която е?
— Другата причина, поради която би трябвало да побягна.
— По-точно?
— Иск за бащинство — отвърна Ричър. — Май ще се окаже, че имам дъщеря в Лос Анджелис. От жена, която не мога да си спомня.
> 33
Търнър се хранеше, а Ричър говореше, преразказвайки всичко, което му бяха съобщили официално. „Ред Клауд“, между Сеул и демилитаризираната зона. Кандис Дейтън и нейният дневник. Домът й в Лос Анджелис, загубата на дома й, дъщеря й, колата й, посещението й при адвоката.
— Как се казва детето? — попита Търнър.
— Саманта — отвърна Ричър. — Сигурно й викат Сам.
— На колко години е?
— На четиринайсет, наближава петнайсет.
— Как се чувстваш?
— Зле. Ако е моя, е трябвало да съм бил до нея досега.
— Наистина ли не помниш майка й?
— Наистина.
— Често ли ти се случва?
— Искаш да разбереш дали наистина съм толкова див?
— Да речем.
— Не мисля, че забравям хората, които познавам. Надявам се да е така. Особено пък жените, с които съм спал. А ако ги забравям, принципно няма как да го знам. Човек не осъзнава, че забравя.
— Заради нея ли отиваме в Лос Анджелис?
— Трябва да разбера — кимна Ричър.
— Но това е самоубийство. Там ще те чакат, защото са сигурни, че ще се появиш.
— Трябва да разбера — повтори Ричър.
Търнър не каза нищо.
— Но както и да е — добави той. — Чу историята, която бях длъжен да ти разкажа. В интерес на цялата истина. Ако тя има значение. За броя на стаите например.
Приключиха с храненето и поискаха сметката. Получиха само общата сума, небрежно надраскана и подчертана с три дебели линии. От нея така и не ставаше ясно колко струва чаша кафе. Никой не знаеше, може би защото никой не беше попитал. Може би беше безплатно, тъй като общата сума беше скромна. Ричър имаше в джоба си тринайсет долара и трийсет и два цента — последните осемдесет цента от парите на Съливан и рестото, получено на бензиностанцията. Остави ги всичките, което означаваше, че дава и доста добър бакшиш. Напълно заслужен от човека, принуден да обслужва цяла нощ нагорещената плоча.
Колата беше там, където я бяха паркирали. Недокосната, неосветена от прожектори, без маскирани командоси около нея. Полицейският участък по-надолу по пътя изглеждаше спокоен. Патрулките пред входа не бяха помръднали, а двата прозореца продължаваха да излъчват топла светлина.
— Оставаме или продължаваме? — попита Търнър.
— Оставаме — отвърна Ричър. — Следващият няма да е по-безопасен, колкото и странно да звучи. Положението няма да стане по-добро, преди тая история да приключи.
— Тоест, преди да победим, нали?
— То е едно и също.
Настаниха се в ниските седалки на корвета и Търнър запали мотора. След две минути спряха пред рецепцията на мотела.
— Ти иди, а аз ще те чакам тук — обяви тя.