Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Все добри неща. С изключение на полицейския участък, разположен между ресторанта и мотела.
Дълга и ниска сграда, облицована с цветни фасадни тухли, със сателитни чинии и високи антени на покрива. Пред нея бяха паркирани две патрулки, а два от прозорците й светеха. Диспечер и дежурен сержант, каза си Ричър. Които си карат нощното дежурство на топло.
— Дали вече са им докладвали за колата? — подхвърли Търнър.
— Или ще им докладват, преди да сме се събудили — добави Ричър, оглеждайки мотела.
— Най-малкото трябва да заредим.
— Ще го направим, разбира се — кимна той. — Тъкмо ще усетим обстановката.
И тъй, Търнър пое надолу по пътя, правейки всичко възможно да не бият на очи — разбира се, доколкото това бе възможно в яркочервено кабрио с шестстотин конски сили под капака. Бензиностанцията на „Ексон“ имаше четири колонки за гориво, разпределени на две островчета. Зад тях се намираше кабинката на касата, изработена от масивни, боядисани в бяло дъски. Приличаше на отделна малка къщичка, но това впечатление се разваляше от антените на покрива й.
Търнър спря пред една от колонките, а Ричър напрегна поглед към залепената върху нея инструкция, на която пишеше, че ако не вкара кредитна карта в процепа, трябва да предплати в брой.
— Колко галона? — попита той.
— Не знам колко събира резервоарът — отвърна Търнър.
— Предполагам, че е доста голям.
— Ами, да речем, петнайсет.
Според инструкцията това количество щеше да им струва петдесет и девет долара и осемдесет и пет цента. Ричър измъкна три двайсетачки от една от пачките на Били Боб и тръгна към кабинката. Зад бронираното стъкло седеше жена на около четирийсет години. В долната му част имаше ниша за поставяне на парите. От нея долиташе приятна кънтри мелодия. Едновременно се чуваше и пропукването на включена полицейска радиостанция.
Ричър плъзна парите в нишата и жената извърши някаква манипулация на пулта пред себе си. Вероятно за да включи колонката, която щеше да им пусне бензин за шейсет долара и нито капка повече. Кънтри песента свърши и започна следващата. Паузата между двете беше запълнена от тихото пропукване на радиостанцията. Ричър я погледна, окачи на лицето си изражението на загрижен пътник и попита:
— Нещо извънредно тази вечер?
— Засега всичко е спокойно — отвърна жената.
Ричър измести поглед към портативното радио.
— Не ви ли стига само кънтри музиката?
— Брат ми има фирма за пътна помощ. Номерът в тоя бизнес е да си пръв на местопроизшествието. Дава ми по десет долара за всеки инцидент, за който му съобщя.
— Но тази вечер няма инциденти, нали?
— Нито един.
— И никакво вълнение, а?
— Хубава кола карате — отбеляза жената.
— Защо го казвате?
— Защото винаги съм мечтала да имам корвет.
— Случайно да сте чули нещо за нас по радиостанцията?
— Заради превишена скорост?
— С такава кола е трудно да спазваш ограниченията.
— Значи имате късмет. Засега никой не е споменал нищо за червен корвет.
— Правилно го казахте: засега — усмихна й се съзаклятнически Ричър, а след това се обърна и тръгна към колата.
Търнър вече сипваше бензина. Беше пъхнала накрайника на маркуча в отвора на резервоара, обърната почти с гръб към него. Бедрото й опираше в колата, а другият й крак беше стъпил на бетонното островче. Беше изпънала гръб с ръце на тила, сякаш искаше да прогони главоболието си. Лицето й беше обърнато нагоре, към нощното небе. Ричър си представи тялото й, слабо и стройно, извито като S под широката риза.
Струваше си. Отвсякъде.
— Касиерката разполага с полицейска радиостанция — подхвърли той. — Засега сме чисти.
— Питал си я? Сега вече със сигурност ще ни запомни.
— Така или иначе ще ни запомни. Корветът бил любимата й кола.
— Да й дадем да направи едно кръгче и да видим какво още можем да измъкнем от нея.
— В такъв случай ще ни запомни завинаги.
— Може би онези смотаняци изобщо не са потърсили помощ. Не е изключено и техните пикапи да са крадени, така че да са си плюли на петите и да са изчезнали в гората.
— Като нищо — кимна Ричър. — Не виждам друга причина да чакат толкова дълго.
— Можем да скрием колата зад мотела. Там няма да се вижда от шосето. Според мен трябва да рискуваме, защото наистина се нуждаем от храна и сън.
Колонката изщрака. Резервоарът беше побрал малко под дванайсет галона бензин. Това означаваше, че или е по-малък, отколкото си мислеха, или стрелката на таблото не показваше точно.