Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Недей — каза тя.
— Недей какво?
— Не си тръгвай. Остани.
— Сериозно ли? — попита след кратка пауза Ричър.
— Искаш ли?
— Съмняваш ли се?
— В такъв случай си съблечи тениската.
— Наистина ли?
— Съблечи я, Ричър.
Той се подчини. Издърпа тънкия еластичен памук към раменете си, промуши главата си и го пусна на пода.
— Благодаря — рече тя.
Той се изправи и зачака преброяването на белезите. Както винаги.
— Не бях права — промълви тя. — Ти не си просто див. Ти си истинско животно!
— Всички сме животни — отвърна Ричър. — Това прави нещата интересни.
— С тренировки ли поддържаш тази физика?
— Не тренирам. От гените е.
Това беше вярно. Пубертетът му донесе много неща, за които не бе молил. Внушителен ръст, атлетична фигура, коремни плочки като павета, гръден кош като екипировка за американски футбол, бицепси като баскетболни топки. Не беше направил абсолютно нищо, за да ги има. Още по-малко пък да ги поддържа. Никакви диети, никакви щанги, никакъв фитнес. Спазваше принципа „когато нещо работи, изобщо не го пипай“.
— Панталонът — обади се тя.
— Отдолу нямам нищо.
— Аз също — каза тя.
Той разкопча копчето и дръпна ципа. Брезентът се плъзна надолу по бедрата му. Направи една крачка да се освободи от купчината на пода. Това го приближи към леглото.
— Сега е твой ред — каза той.
Тя се надигна до седнало положение и се усмихна.
После свали тениската си.
Беше точно такава, каквато си я бе представял. Беше всичко, което някога бе желал.
Отвориха очи много късно сутринта. Затоплени, сънени, изпълнени със задоволство. Събуди ги шум от автомобилни двигатели под прозореца. Започнаха да се прозяват и протягат. Целуваха се дълго, бавно, нежно.
— Напразно похарчихме парите на Били Боб за втора стая — каза тя. — Вината е изцяло моя, съжалявам.
— Какво те накара да промениш решението си?
— Бях обзета от страст. Затворът те кара да се замислиш какво пропускаш.
— Сериозно те питам.
— Привлече ме тениската ти. Никога не съм виждала толкова тънка. Или е много скъпа, или много евтина.
— Дай по-сериозно.
— Още когато разговаряхме по телефона, те сложих в списъка си с нещата, които желая, преди да умра. Харесах гласа ти, а след това видях и твоя снимка.
— Не ти вярвам.
— Добре. Момичето в Беривил с насинената ръка. Това ме накара да променя решението си. Ти се почувства обиден, но избра да се занимаваш с моя проблем и пренебрегна твоя с Голямото куче. Който е не по-малко сериозен. Това показва, че все още мислиш за другите. Значи не си толкова див и зъл. За мен грижата за другите е показателна. Освен това все още правиш разлика между добро и зло. Казано иначе, не си лош. Приемам това като надежда за собственото си бъдеще. Може би няма да е чак толкова мрачно.
— Ако поискаш, ще станеш и генерал-лейтенант — рече Ричър.
— Само толкова?
— Можеш да се кандидатираш и за президент. Но не ти го препоръчвам.
Тя не отговори. Шумът от паркинга се усилваше. Сякаш няколко автомобила се въртяха в кръг. Най-малко три-четири, пълзящи един след друг. Покрай предната част на сградата, а после и покрай задната. Една безкрайна въртележка.
— Колко е часът? — попита Търнър.
— Дванайсет без десет.
— Как разбра?
— Винаги знам колко е часът.
— В колко трябва да напуснем хотела?
По терасата прозвучаха стъпки. Малко по-късно под вратата се плъзна плик. Стъпките заглъхнаха в обратна посока.
— В дванайсет, предполагам — отвърна Ричър. — Защото в този плик най-вероятно е фактурата за платената нощувка.
— Много официално.
— Те все пак имат компютър.
Бръмченето отвън не стихваше. Гущерчето в главата на Ричър май сигнализираше за опасност. Какви бяха тези коли отвън? Военни? Полицейски? На ФБР? Гущерчето нямаше коментар. Съвсем правилно в случая, защото беше ясно, че автомобилите са цивилни. Всички до един с дизелови двигатели, сред които се различаваше тежък осмак с пробит ауспух и поне един икономичен четирицилиндров мотор на една от онези коли, на които правят промоции. Съвкупността от тези звуци изключваше сто процента присъствието на военни или паравоенни превозни средства.
Звуци, които продължаваха да се усилват.
— Какво е това? — попита Търнър.
— Ами погледни през прозореца.
Тя зашляпа натам с боси крака. Голата й фигура беше безупречна. Пръстите й внимателно отместиха пердето, очите й започнаха да се въртят, за да обхванат цялостната картина.
— Четири пикапа — каза тя. — На различна възраст, с различни размери и в различно състояние. Във всеки има по двама души. Обикалят мотела, без да спират.