Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Защо?
— Нямам представа.
— В кой град се намираме?
— В Питърсбърг, Западна Вирджиния.
— Може би става въпрос за народен обичай, типичен за Западна Вирджиния. Предпролетен обред или нещо подобно. Като тичането пред бикове в Памплона. Но в Питърсбърг може би го правят с пикапи.
— Правят го доста враждебно — отбеляза Търнър. — Като в онези филми, където главният герой казва, че е „прекалено тихо“ наоколо. А после се появяват индианците и започват да кръжат около дилижанса със счупеното колело. Все по-бързо и по-бързо.
— Чакай малко — промърмори Ричър, насочил поглед към вратата.
Стана от леглото и отиде да вземе плика. Капачето му не беше залепено, а вътре имаше лист хартия. Нищо извън очакванията. Прегъната на три фактура с баланс нула. Така и трябваше да бъде. Единайсета стая, трийсет долара, минус трийсет долара, платени в брой.
Но…
Най-отдолу беше напечатан един благодарствен ред, под който беше сканираният подпис на собственика. А под него имаше безплатна информация.
— Мамка му! — промърмори Ричър.
— Какво?
Той й подаде листа.
_Радваме се, че бяхте наши гости!_
_Джон Клайтън, собственик_.
_Фамилията Клайтън живее в окръг Грант от 300 години!_
> 36
— Намеренията им по отношение на корвета май наистина са сериозни — промърмори Ричър. — По всичко личи, че са развъртели роднинските телефони, за да съберат военния съвет. С боен призив към всички Клайтъновци от окръг Грант, от окръг Хампшър и Бог знае откъде другаде. Най-вероятно от десетина окръга, покриващи по-голямата част от тъй наречения Планински щат. А ако Спящата красавица на рецепцията снощи е син или племенник на собственика, значи е братовчед на Били Боб. Сега ще се издигне в очите на роднините с това, че ни е издал.
— Тоя корвет май ще се окаже по-голяма беля, отколкото струва — промърмори Търнър. — Беше лош избор.
— Но и голям кеф.
— Да имаш някакви умни идеи?
— Налага се да преговаряме с тях.
— Сериозно ли го казваш?
— „Предложи мир и разбирателство, използвай сила само в краен случай.“
— Кой го е казал?
— Май беше Троцки.
— Онзи, когото са убили в Мексико с шиш за трошене на лед?
— Това не обезсилва възгледите му.
— А какви са били те?
— Твърди. Казал е и други умни неща, например: „Ако не успееш да налееш разум в главата на опонента си, строши я в бордюра“. Той е бил човек на инстинктите. Най-вече в личния си живот. Те са го подвели само веднъж — в Мексико, когато са го наръгали с онзи шиш.
— Какво ще правим сега?
— Като за начало трябва да се облечем. За съжаление, по-голямата част от дрехите ми останаха в другата стая.
— Вината е моя — промърмори Търнър. — Извинявай.
— Излишно е да се притесняваш толкова. Ще оцелеем. Облечи се, а после ще отидем заедно в другата стая, за да се облека и аз. Така ще е по-безопасно. Ще бъдем навън не повече от две секунди. Но първо си вземи душ. Не бързаме за никъде, а те ще почакат малко. Няма да се появят тук, за да не потрошат вратата на братовчеда гадняр. Убеден съм, че това е част от фамилния кодекс.
Търнър се вмести в неговото обичайно време за къпане — точно за единайсет минути от посягането към крана до излизането от банята. Което в случая включваше и пауза за обмисляне как да стигнат до другата стая, без да бъдат засечени от пикапите. Предвид факта, че четирите автомобила обикаляха мотела с около 45 километра в час, заключението беше, че това е невъзможно. По тази причина тръгнаха на риск. Шансът беше на тяхна страна през половината от осемте метра, които разделяха двете стаи. После един от пикапите изскочи иззад ъгъла. Изненадан от появата им, водачът скочи на газта. Беше готов да изцеди докрай мотора. Еволюционен инстинкт като толкова други. В следващия миг Ричър отключи вратата и двамата се претърколиха в стаята.
— Сега вече знаят със сигурност, че сме тук — каза задъхано той. — Не че не са знаели и преди, но сега са сигурни. Хлапето на рецепцията се е погрижило да им предостави пълна информация.
Неговата стая изглеждаше недокосната. Ботушите му бяха под прозореца редом с чорапите. Бельото и втората тениска лежаха на стола, а якето му беше на закачалката.
— Аз също ще взема душ — рече той. — Ако продължават да обикалят около мотела, като излезем, вече ще им се вие свят.
След единайсет минути и Ричър беше готов. Седна на леглото да завърже връзките на ботушите си, после стана, облече якето си и дръпна ципа.
— Ще бъда щастлив, ако ме оставиш да се справя сам — каза той.
— Ами полицейският участък отсреща? — попита тя. — Не можем да си позволим да привлечем вниманието на ченгетата.