Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Да, обаче има значение. Искам лично да разбера как стоят нещата. Искам да се уверя.
И в този момент тя си спомни нещо, което Алесандро й беше казал преди време.
— Когато се запознахме, ти ми каза, че може би ще успееш да ми помогнеш да науча нещо повече за семейството си, за… баща си. Е, реших да опитам. Някакви предложения?
Алесандро се замисли и рече:
— Когато баща ти и майка ти са живели заедно във Венеция, имали ли са някакви приятели или колеги, които все още биха могли да са тук?
— Имало е един човек. Преподавател в „Ка’Фоскари“. Виждали сме се, но когато бях много малка.
— Спомняш ли си името му?
— Падовани. Спомням си го, защото майка ми ми обясняваше, че името му означавало „идва от Падуа“. Даже ме беше научила на едно стихче — „Венециани гран синьори, падовани гран дотори. Вичентини манджа гати, веронези тути мати“25. И винаги съм се питала как е възможно във Виченца да ядат котки! Но сигурно е по-добре, отколкото да си луд като веронците.
— Да, обаче най-хубавото е да бъдеш голям благородник, като венецианците! — отбеляза гордо Алесандро.
— Както и да е. Та професор Падовани и до днес изпраща коледни картички на майка ми. Обаче нямам представа дали все още работи в „Ка’Фоскари“.
Чу го как се протяга в другия край на линията. Безсъмнено беше много уморен, обаче гласът му беше бодър и напрегнат и тя се зарадва, че приема въпроса й на сериозно.
— В такъв случай смятам, че първото, което трябва да сториш, е да говориш с този човек — ако все още е там, разбира се. Той със сигурност ще знае нещо повече за баща ти, което ми изглежда добре като за начало. Обаче отиди в университета утре — допълни с обичайната си деловитост, — защото в неделя ще се прибера за малко и ще направим нещо, ако си свободна!
Тя стисна щастливо слушалката, чувствайки се като тийнейджърка. С последни усилия успя да задържи разговора на темата.
— Наистина ли вярваш, че след толкова много години ще мога да науча нещо за него? — Обаче имаше предвид Корадино.
— Защо не? Та той е починал кога? През 1972-ра, нали? Освен това нали знаеш, че ако искаш да откриеш нещо, не е зле да имаш на своя страна и детектив!
Усети го как се усмихва широко, а после затвори, като обеща да й се обади в неделя.
Леонора се изпълни с внезапна решимост да разбули мистерията на Корадино. Да, срещата с професора би била добре като за начало. Не можеше да си обясни защо не бе напълно откровена с Алесандро, защо го бе оставила да си мисли, че иска да научи нещо най-вече за баща си.
Спа лошо, а на сутринта отново повърна. „Нерви“ — каза си наум.
Обаче знам, че не са нерви.
Леонора влезе през скромната странична врата, която отвеждаше към територията на университета откъм Кале дела Фоскари. Веднъж попаднала вътре, ушите й бяха проглушени от шум и врява. Макар да бе събота сутрин — учебен ден за повечето студенти, Леонора усети, че става нещо необичайно.
Наоколо летяха яйца и брашно и на нея й се наложи да се сниши неведнъж и два пъти, докато преминаваше през осквернената морава.
Вероятно завършват. Някъде бях чела, че италианските студенти намират превръщането си в торти и кексове за подходящ начин да отбележат прехода си към докторска титла. Скоро всички те ще си заминат оттук, като туристите.
Плъзна поглед по списъка с преподавателите, поставен в стъкления шкаф в централния коридор, и не без известна изненада някъде в него прочете: „Професор Ермано Падовани“.
Ама той е декан на факултета по история на Ренесанса! Може и да извадя късмет! Падуанците са големи доктори, наистина.
Изкачи с разтуптяно сърце старото стълбище, а после пое по пустите коридори, озовавайки се най-сетне в историческия факултет. Спираше се пред всяка врата, за да прочете името на табелката. Тук писъците и виковете отвън се чуваха съвсем приглушено. Леонора имаше усещането, че на етажа няма никого, така че, когато най-сетне се озова пред кабинета на професора, вече не хранеше големи надежди да го завари вътре. Но когато почука и чу тихото „Влез“, едва доловимо иззад дебелите дъбови врати, стомахът й се преобърна при мисълта, че мъжът в тази стая може и да разполага с някои от отговорите, които търсеше. Когато влезе, гледката, която се откри пред очите й, я накара почти да забрави защо е дошла. Пред нея се възправяше огромен, декоративен прозорец, изработен от четири от най-съвършените и сложни мавърски рамки, с които Венеция толкова се гордееше. А отвъд него се простираше най-невероятната гледка към площад „Сан Марко“ и Канале гранде — водата проблясваше в подножието на разкошните палати, сякаш прекланяйки се пред величието им. Леонора дотолкова се отнесе в гледката, че гласът, който чу по едно време, съвсем определено я стресна.
25
„Венецианците са големи благородници, жителите на Падуа са големи лекари. Тези от Виченца ядат котки, а веронците всичките са луди.“ — Б. пр.