Право на милосърдие

— Да… Беше ракът, гадният тумор…

— Но не споменахте това на разпита?

— В замяна на това ви споменах, че се виждаме рядко… — Усмивката му трябваше да означава, че това е шега: — Стига, Сара… Исках да бъда последователен, но вие все пак успяхте да ме спипате…

— Още ли твърдите, че не знаете откъде идва морфина?

— Още — кимна той, после отмести стола си и стана. — Хей, не е ли време да приключим с всичко това? Ще отворя една бутилка вино. Искате ли една чаша? Имам и бира… Майк, ти какво ще пиеш?

Сара отказа, а Майк стана да си върви. Утре сутринта трябвало да хване някакъв абсурдно ранен полет. Към вратата се насочиха и тримата. Греъм я отвори, разтърси ръката на Майк и му пожела приятен път. Сара го изчака да се спусне по стръмното надолу, където беше колата му.

Стоеше в рамката на вратата, съвсем близо до Греъм. Всяка клетка на тялото ѝ реагираше на тази близост, нагаждаше се към нея. Не смееше да помръдне. Той опря ръка на рамката, малко над главата ѝ, тялото му се наклони. Сякаш искаше да се облегне на нея.

— И вие ли тръгвате? — попита я той.

Не е съвсем трезвен, напомни си тя. Задръжките му падат, освен това я харесва. Очевидно забравя, че е ченге. Това е цялата работа. Проклета да съм, ако отстъпя, рече си Сара, вдигна глава и заби поглед в очите му.

Лоша идея. Бързо ѝ се наложи да примигне, изобщо не я беше грижа дали това издава истинските ѝ чувства, или не. В противен случай изкуствено официалните им отношения неминуемо ще започнат да се превръщат в нещо друго. Тогава сегашните ѝ затруднения щяха да изглеждат като детска игра…

Наведе се, мушна се под ръката му и излезе на площадката.

— Добре, Греъм — рече. — Отговаряте на три кратки въпроса, след което обещавам да ви оставя на мира. — На устните ѝ се появи лека усмивка: — Поне за тази вечер…

— Само ако след това изпием по чаша вино — запъна се той.

— Не мога, на служба съм.

— Ами сложете край на работното си време — усмихна се той. — Задайте си трите въпроса и сложете табела „затворено“. — Очите му не слизаха от лицето ѝ.

Този път тя издържа на погледа му.

— На първо място искам да изясним въпроса дали сте инжектирали морфин на баща си. Независимо дали това е ставало редовно, или не…

— Вече казах, че съм го правил — кимна той.

Не беше го казвал, но Сара запази безизразното изражение на лицето си. Очевидно беше пил доста и вече не помнеше какво е признал и какво не. Във всеки случай в момента казваше истината.

— Колко често? — попита тя.

— Това ли е вторият въпрос?

Тя се замисли за момент, после кимна:

— Да речем, че е вторият…

— Два пъти седмично, с изключение на дните, когато не бях в града. Той не обичаше да си ги бие сам… Окей, а сега давайте и третия въпрос.

— В петък сутринта Сал ви е търсил два пъти, имал е болки. Защо не отидохте да му помогнете?

Това последно препятствие също не спря Греъм. Свали ръката си от рамката на вратата и направи крачка към нея.