Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
Напипа нишката на разговора с цената на известни усилия и каза:
— През последния месец Сал ви е звънял седемнайсет пъти, Греъм…
— Сигурно са толкова — сви рамене домакинът.
— Какво искаше от вас?
Интимността в гласа му се запази. Личеше, че е пил доста, това явно се отразяваше на защитните му реакции. Сара беше убедена, че вълнението му е истинско, че се дължи на отворена и кървяща рана.
— Не знам какво точно искаше през този ден… Желанията му бяха доста, винаги различни. Той умираше, не разбирате ли? Събужда се през нощта, без да има представа къде се намира. Обзема го уплаха. Иска някой да държи ръката му, иска да си поговори с близък човек… Изберете си каквото ви харесва, сержант… Той разчиташе на мен.
От другата страна на масата Чероне проявяваше признаци на нетърпение и гняв. Един господ знаеше какво впечатление му прави този разпит. Но Сара не му обръщаше внимание, защото Греъм беше развълнуван и очевидно имаше желание да говори. Това беше шанс, който нямаше никакво намерение да изпусне.
Тръсна глава без да обръща внимание на укорителния поглед на Чероне, после продължи:
— Добре, разчитал е на вас… А какво точно направихте вие през този ден, след второто му обаждане?
Греъм отпи глътка кафе, остави чашата на масата и разтърка брадичка, сякаш искаше да възстанови кръвообращението в тази част на лицето си. Този път отговорът му прозвуча монотонно, без емоции:
— Не само този ден беше лош за Сал… Всъщност, той се чувстваше ужасно от цели две седмици насам. Ужасно, разбирате ли? Светът му рухваше. Болките се усилваха, белите петна в паметта станаха прекалено много, далеч повече от преди… Не зная какво точно е станало. Може би туморът е започнал да влияе по някакъв начин на Алцхаймера. Не знам… Но влошаването беше рязко, нещо трябваше да се предприеме.
— Вие знаехте ли какво?
Греъм поклати глава.
— В началото, малко след като възстановихме контактите помежду си, говорихме за вероятността някой ден да го настаним в специализирано заведение — санаториум, старчески дом, нещо от тоя сорт… Вече се беше губил на няколко пъти, но болестта все още беше в начален стадий. През по-голямата част от времето си беше съвсем наред. Мисля, че имаше желание да му поставят точна диагноза, дори беше ходил на доктор. Разбира се, избягал преди да приключат изследванията. Предполагам, че се е уплашил и не е искал да чуе истината. Но през цялото време я знаеше…
— Какво беше мнението му по въпроса за старческия дом?
— Категорично отрицателно. Каза, че не желае да завърши живота си като някакво растение. Искаше да му обещая, че ако се стигне дотам, ще го убия…
— А вие обещахте ли му?
Чероне напрегнато се приведе напред.
— Греъм!
Трансът моментално се стопи.
— Какво? — извърна глава Греъм.
— Сигурен съм, че сержантът трябва да направи едно официално предупреждение — в погледа на Чероне се появи опасен блясък: — В смисъл че не си длъжен да отговаряш на подобни въпроси без присъствието на адвокат…
Алкохолът в кръвта на Греъм напомни за себе си.
— Спокойно, Майк — рече той и потупа ръката на репортера. — Сара не е дошла тук, за да ми погажда номера… — Погледна към нея и подхвърли: — Нали така, Сара?
Очите им останаха заковани едни в други. Сара първа се отърси от магията и поклати глава:
— Опитвам се да открия истината, Греъм. Да разбера какво се е случило. Вие току-що казахте, че сте обещал на баща си да го убиете…
— Ако! — вдигна пръст Греъм. — Има едно голямо ако!
— Ако какво?
— Ако болестта на Алцхаймер предприеме внезапна атака и го остави без капчица мозък. Само в този случай щях да изпълня обещанието си…
— По какъв начин?
— Не знам. Не съм мислил за начина, дори не съм сигурен, че бих го направил… Все още не бяхме стигнали дотам, здравето му беше относително стабилно. После обаче го нападна главоболието и разбрахме, че има тумор в мозъка…
— Как го разбрахте?
Очите не Греъм се преместиха за миг върху лицето на Чероне, после отново се насочиха към Сара.
— Това започва да ми намирисва на разпит — промърмори той.
— Просто си разговаряме, Греъм — направи опит да блъфира Сара.
— А защо тогава е включена тази машинка? — попита той и махна към магнетофончето. — Нали няма да използвате нищо от това, което се записва с нея?
— Не мога да ви обещая това — поклати глава Сара.
— Значи посещението ви тук все пак е служебно, така ли?