Право на милосърдие

Тишината бе нарушена от пронизително свирене на автомобилни гуми, последвано от трясък и стържене на ламарини. Тримата скочиха и се втурнаха към прозореца, патологът вдигна щорите. Но не видяха нищо. Макар да минаваше само на двайсетина метра от болницата, магистралата беше покрита от гъста мъгла.

Останаха на място, с извърнати към млечнобялата пелена лица. Не си казаха нищо, но гневът неусетно отмина.

— Няма начин да докажете, че не е било самоубийство — обади се след известно време Страут. — Ейб, ти стотици пъти си казвал, че на черното не може да му се вика бяло… Може би ще е по-добре да чуете защо мисля, че би могло да бъде и убийство…

— Цял съм слух — сухо промърмори Драйсдейл.

— Първо — преви показалец Страут. — Той никога не е използвал мястото от вътрешната страна на китката, където е била забита иглата. Второ — с това количество алкохол в кръвта е цяло чудо, че е улучил вената си от първия опит… Трето — иглата не беше в тялото му, а на масата. Нали така, Ейб?

Глицки мълчаливо кимна, а Драйсдейл пожела да чуе какво означава последния аргумент.

— Означава, че Сал Русо си е направил инжекцията и е останал в съзнание достатъчно дълго, за да измъкне иглата от вената си. При тази доза морфин, комбинирана с алкохол, жертвата изпада в безсъзнание или шок още преди буталото на спринцовката да стигне докрай… Спринцовката би трябвало да падне на пода, но вие я откривате акуратно поставена на масата. При това с прикрепена игла — нещо, за което съм дяволски сигурен, че не може да стане!

Драйсдейл обмисли чутото, после поклати глава:

— Ако аз съм съдебен заседател, тези три факта ще ми бъдат абсолютно достатъчни.

— Не знам — искрено въздъхна Страут. — Може да е така, но може и да не е… Точно това съм написал и в заключението си.