Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Мириамел вече се намираше съвсем близо до огромното дърво. Започна да се издига, придвижваше се без усилия все по-нагоре. Стволът се плъзгаше надолу край нея като ручей мляко.

Понесе се през огромния облак от клони. Над преплетените им белезникави краища небето беше плоско и сивкавосиньо. Нямаше хоризонт — сякаш единственото нещо на света беше дървото.

Мрежата от клони стана по-плътна. Пръснати тук-там сред тях провисваха малки зърна от мрак, съсиреци чернота като обърнати звезди. Мириамел се надигна бавно, като подухван от полъх на вятъра лебедов пух, и посегна — неочаквано се беше сдобила с ръце, макар че останалата част от тялото й някак странно отсъстваше — и докосна едно от черните неща. Приличаше на круша, но беше гладко като зряла слива. Докосна друго и й се стори почти същото. Следващото, което усети с пръстите си, беше малко по-различно. Тя сви неволно пръсти и нещото се откъсна и падна в шепата й.

Погледна го. Беше с подпухнала ципа като останалите, но й се стори някак различно. Може би беше малко по-топло. Знаеше, че е готово и е узряло.

Докато оглеждаше черния плод — белезникавите клони на бялото дърво се плъзгаха безконечно от двете й страни, — той потрепна и се разцепи. Сгушено в сърцевината му, където би трябвало да се намира костилката, лежеше пеленаче, малко по-голямо от пръст. Миниатюрните му като снежинки клепки бяха притворени в сън. То се размърда и се прозя, но не отвори очи.

„Значи всеки един от тези плодове е душа — помисли си тя. — Или са само… възможности?“ Не можеше да проумее съвсем ясно какво означават тези мисли в съня й, но след миг усети да я залива страх. „Но аз го откъснах! Отскубнах го твърде рано! Трябва да го върна на клонката му!“

Нещо продължаваше да я тегли нагоре, но сега тя изпитваше ужас. Беше направила нещо ужасно. Трябваше да се върне и да открие онзи единствен клон сред мрежата от безброй хиляди. Може би все още не беше късно да върне това, което неволно беше откраднала.

Сграбчи гъсто преплетените клони, за да забави издигането си. Някои от тях, крехки и тънки като ледени висулки, се строшиха в ръцете й. Няколко черни плода се откършиха и се запремятаха в сиво-бялата далечина под нея.

„Не!“

Беше като обезумяла. Не искаше да причини подобна вреда. Протегна ръка, за да хване един от падащите плодове, и изтърва мъничкото пеленаче. Посегна отчаяно към него, но не можа да го достигне.

Изстена от отчаяние и ужас…