![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Малко преди слънцето да залезе, Саймън отново отиде да огледа къщата. Върна се и докладва, че наистина била празна, но забелязал нещо като пресни следи от ботуши в калта. Други признаци за нечие присъствие обаче нямало и Саймън реши, че следите по всяка вероятност са на някой безобиден скитник, побратим на стария пияница Хийнуиг, така че двамата събраха багажа си и тръгнаха надолу. Отначало на Мириамел й се зави свят и трябваше да се опре на Саймън, за да не падне. След двайсетина крачки се почувства достатъчно силна да върви без чужда подкрепа, но продължи да стиска здраво ръката му. Той пристъпваше съвсем бавно и й показваше къде пътеката е хлъзгава от калта.
Къщата наистина изглеждаше запусната и в сламения покрив, както беше казал Саймън, имаше дупки, но оборът беше доста по-ветровит, а тук поне имаше огнище. Докато Саймън донесе от нацепените дърва, подредени до стената отвън, и разпали огъня, Мириамел заоглежда новия им дом за през нощта.
Каквито и хора да бяха живели тук, бяха оставили незначителни следи от присъствието си, поради което тя предположи, че обстоятелствата, принудили собствениците да напуснат, не са възникнали неочаквано. Единствената останала мебел беше столче със строшен крак, килнато на една страна до камината. Една строшена чаша лежеше на плочите до него — парчетата й си стояха недокоснати, сякаш беше паднала току-що. Глиненият под беше покрит с влажна потъмняла тръстика. Единственият признак за живот бяха неизброимите паяжини, провиснали от тавана или потрепващи в ъглите, но и те изглеждаха изпокъсани и овехтели, сякаш времето не беше благосклонно дори към паяците.
— Готово. — Саймън се изправи. — Ще доведа конете.
Той излезе, а Мириамел седна до огнището и затършува за храна в торбите. За първи път от два дни усети глад. Прииска й се собствениците да бяха оставили някое котле — куката висеше празна над пукащия огън, — но тъй като нямаше котле, се налагаше да се справи, с каквото може. Набута три камъка под дървата да се нагорещят, след това извади няколкото останали моркова и глава лук. Щом камъните се нагорещяха достатъчно, щеше да направи супа.
Огледа преценяващо тавана и разстла постелята си в едно местенце, което й се стори достатъчно отдалечено от най-близката дупка, за да остане на сухо, ако отново завали. След кратко колебание постла на Саймън близо до себе си. Остави между двете постели разстояние, което й се струваше безопасно, макар да й се искаше да е по-голямо — но пък трябваше да се съобразява с порутения покрив. Накрая извади ножа от торбата си и почна да бели морковите.
— Задуха по-силно — обяви Саймън, щом влезе. Косата му беше разчорлена и бузите му бяха зачервени; усмихваше се широко. — Приятно ще е да си край огъня в такава нощ.
— Доволна съм, че се преместихме тук — съгласи се тя. — И съм много по-добре. Предполагам, че утре можем да тръгнем.
— Щом си готова.
Докато минаваше покрай нея към огнището, той постави за миг ръката си върху рамото й, а след това я погали нежно по косата. Без да каже нищо, Мириамел продължи да кълца морковите.
Вечерята не беше нещо, което някой от двамата щеше да запомни с особено умиление, но Мириамел се почувства по-добре от топлата храна в стомаха си. След като изплакна купичките и ги изтърка с листа, тя ги прибра и се настани в постелята си. Саймън хвърли още дърва в огъня и също легна. Останаха дълго безмълвни, загледани в пламъците.
— В спалнята си в Меремунд имах камина — промълви Мириамел. — Когато не можех да заспя, обичах да гледам танца на пламъците. Представях си разни картини. Веднъж, когато бях съвсем малка, ми се стори, че виждам усмихнатото лице на Усирис.
— Мммм — изсумтя Саймън. И изведнъж добави: — Имала си своя собствена стая да спиш?
— Нали съм единственото дете и наследничката на принца — отвърна тя малко заядливо. — Не е нещо нечувано.
Саймън изсумтя.
— За мен е нечувано. Спях заедно с цял куп кухненски прислужници. Един от тях, Зебедия Дебелия, хъркаше като трион.
Мириамел се изкикоти и каза:
— После, през последната година, докато живеех в Хейхолт, в стаята ми спеше Лелет. Беше хубаво. Но когато бях в Меремунд, спях сама — с една камериерка зад вратата.
— Това ми се струва… самотно.
— Не знам. Вероятно е така. — Тя въздъхна и се разсмя едновременно с някакъв странен звук, който накара Саймън да вдигне глава. — Веднъж не можех да заспя и отидох в стаята на баща си. Казах му, че под леглото ми има крокодил и че трябва да ми разреши да спя при него. Майка ми вече беше починала и той само ми даде едно от кучетата си, за да се върна обратно. „Това куче е крокодилска хрътка, Мири — така ми каза. — Повярвай ми, така е. То ще те пази“. Не го биваше в лъжите и измислиците. Кучето легна до вратата и скимтя, докато накрая не го пуснах да си излезе.