Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Мириамел се усмихна.

— Радвам се, че не те е убил. И какво стана после?

— Ами накрая се умори и си тръгна — отвърна безгрижно Саймън. — Но се обръщаше да ме дебне.

— Е, значи си се отървал. — Мириамел не успя да потисне прозявката си и Саймън се намръщи. — Но съм доволна, че не си съсякъл това чудовище — добави тя, — въпреки че си рицар. То не е виновно за лудостта си.

— Да съсека чудовището ли? Как — с голи ръце? — Саймън се разсмя, но изглеждаше доволен. — Все пак може би щеше да е най-добре да го убия. Явно нищо не може да го спаси. Сигурно затова са го изоставили.

— А може да е полудяло, защото са го изоставили — възрази Мириамел и го погледна. — Ох, уморих се. Благодаря ти за хляба.

— Има и още нещо. — Той бръкна в наметалото си и извади една ябълка. — Само тази намерих.

Мириамел я огледа недоверчиво, после нерешително отхапа малка хапка. Не беше сладка, но беше приятно тръпчива. Тя изяде половината и подаде другата половина на Саймън.

— Много е вкусна. Наистина. Но не мога повече.

Саймън с удоволствие огриза останалото. Мириамел се настани в дупката, която си беше изровила в сламата, и се протегна.

— Ще поспя още малко, Саймън.

Той кимна. Гледаше я с такава загриженост и всеотдайност, че на Мириамел й се прииска да се завие презглава. Нямаше сили да понесе подобно внимание. Не и в този момент.

Събуди се в късния следобед. Дочу някакъв странен шум — удар и свистене… удар и свистене. Стресната и все още изтощена, Мириамел продължи да лежи, без да помръдва, чудеше се дали някой не ги напада или пък е бикът на Саймън, а може би и нещо съвсем друго и още по-лошо. Накрая събра смелост и залази безшумно по сламата. Стигна до ръба и надникна надолу.

В обора Саймън се упражняваше с меча. Въпреки студа беше свалил ризата си и бледата му кожа лъщеше от пот. Той отмери разстоянието пред себе си, след което вдигна меча с две ръце отвесно и постепенно свали върха му надолу. Осеяните му с лунички рамене се напрегнаха. Туп — направи крачка наред той. Туп, туп — отмести се на една страна, придвижваше се около почти неподвижния меч, сякаш беше блокирал с него оръжието на противник. Изражението му беше детински сериозно, розовото връхче на езика му, който беше стиснал със зъби в абсолютна концентрация, се подаваше от устата му, Мириамел потисна кикота си, но не можеше да откъсне поглед от изопнатите му мускули, от помръдващите му лопатки и потрепващите гръбначни прешлени под млечнобялата му кожа. Той се закова на място, стиснал отново меча неподвижно пред себе си. Капчица пот се търкулна от носа му и изчезна в червеникавата му брада. Тя усети внезапно силно желание той отново да я прегърне, но само при мисълта за това стомахът й се сви от болка. Толкова много неща не знаеше за нея.

Колкото можеше по-безшумно се върна до постелята си в сламата. Опита се отново да заспи, но не можа. Дълго лежа по гръб, вторачена в сенките между гредите и заслушана в тропотенето на Саймън по пода, в свистенето на острието във въздуха и в приглушеното му, учестено дишане.