Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Искам да го дам на сър Камарис.

Серидан се извърна безпомощно към брат си. Бриндалис погледна сина си, след това Камарис, който беше потънал в размисъл, и накрая помръдна рамене.

— Той е Камарис-са-Винита. Няма чест, която да не е заслужил, Серидан. — Обърна се към сина си. — Добре направи, че първо попита. — Усмивката му беше почти призрачна. — Но пък старите неща понякога трябва да се свалят, да се почистят от праха и да се използват. Върви, момче. Дай му го.

Исгримнур проследи като омагьосан малкия Пасевалис, който мина покрай него, стиснал тежкия шлем с форма на морски дракон — вървеше със застинал в страхопочитание израз, сякаш приближаваше към бърлогата на великан-човекоядец. Момчето спря пред възрастния рицар и застина в безмълвие, макар да му личеше, че всеки момент може да се стовари под тежестта на шлема.

Накрая Камарис вдигна очи.

— Да?

— Баща ми и чичо ми разрешиха да ти дам това. — Пасевалис се опита да повдигне шлема по-близо до Камарис, който дори седнал се извисяваше над него. — Много е стар.

Камарис се усмихна.

— Като мен, а? — Той протегна огромните си ръце. — Дай да го разгледам, млади сър. — Той обърна златната вещ към светлината и каза изненадано: — Това е шлем от времето на Империята. Наистина е много стар.

— Принадлежал е на император Анитулз или поне така мисля — обади се Бриндалис от другия край на залата. — Ваш е, ако го искате, господарю Камарис.

Възрастният мъж го огледа още известно време, след което внимателно го сложи на главата си. Очите му потънаха в дълбините на шлема, страничните предпазители щръкнаха от двете страни на брадичката му като остриета.

— Съвсем ми е по мярка — каза той.

Пасевалис не откъсваше очи от възрастния мъж и от морския дракон, който се извиваше около гребена на шлема. Гледаше го със зейнала уста.

— Благодаря ти, момче. — Камарис свали шлема от главата си и го сложи на масата. — Как се казваш?

— П-Пасевалис.

— Ще нося шлема, Пасевалис. За мен е чест. Моите доспехи са ръждясали преди много години.

Момченцето сякаш се намираше в някакъв друг свят; очичките му блещукаха като пламъчета на свещи. Докато го гледаше, Исгримнур усети някаква тъга. След такъв миг, след такова докосване до рицарството какво би могъл да предложи животът на това преливащо от енергия дете, освен разочарования?

„Благословен да си, Пасевалис — помисли си херцогът. — Надявам се животът ти да е щастлив, но поради известни причини се боя, че няма да е така“.

Принц Джосуа, който бе следил внимателно цялата сцена, най-накрая проговори:

— Има и други неща, които би трябвало да узнаеш, барон Серидан. Някои от тях ще те ужасят, други ще те разгневят. Някои са още по-изумителни от това, че Камарис е жив. Искаш ли да изчакаме до сутринта? Или все още възнамеряваш да ни затвориш?

Серидан се намръщи.

— Достатъчно. Не ми се присмивай, Джосуа. Ще ми кажеш онова, което трябва да узная. Не ме е грижа, та ако ще да останем будни до първи петли.

Той плесна с ръце за още вино, след което отпрати всичките си онемели от изумление поданици — остави само съветниците си.