Жената от леса [bg]

49

Ако Главният Бакер и неговите сподвижници изпитваха двойствени чувства към гостуването на Куейл, той самият изпитваше не по-малко желание да стои далеч от тях. В неговите очи те бяха лишени от чистота: действаха, водени от личните си интереси, и се домогваха до богатство, като се кълняха в учение, в което вярваха само отчасти, ако изобщо можеше да се каже, че вярваха в него.

Единствен лидерът на малката им групичка заслужаваше известно уважение. Някои подозираха, че Главният Бакер има душа, черна като катран, но Куейл нямаше представа какво е породило у него такава омраза, че да бъде готов да види всичките си събратя, изгорени до пепел, и себе си заедно с тях. Чудеше се дали Погребаният бог нощем шепне на Главния Бакер и го призовава на древен, неписан език, с непонятни думи, но ясен смисъл. Това би обяснило враждебното му отношение към Куейл, който служеше на останалата част от Противната троица.

Куейл обаче хранеше и други съмнения към Главния Бакер. Засега нямаше нито доказателства, нито признаци за колебание или -само шепнешком - измяна от страна на Главния Бакер; само познание за хората и дълбините на техния егоизъм. Главният Бакер беше преуспял човек в цветущо здраве. Уважаваха го. Имаше авторитет.

Нямаше причина да сложи край на всичко това.

Куейл, от друга страна, беше изтерзана душа и единственото му желание бе това страдание да се свърши. Ако имаше начин да го постигне другояче, а не чрез възстановяването на Атласа, той вероятно би го прегърнал без всякакво колебание или поне така си казваше. Беше убеден, че е живял с векове, прокълнат - с ирония, която само един адвокат би могъл да оцени по достойнство - от договор, който не е трябвало да подписва. Спомняше си важни моменти още от Реформацията и преди нея, интимни детайли за случки и индивиди, които нямаше откъде да знае. Преследваха го спомени, които сякаш принадлежаха едновременно на него и на другите; низ от мъже, които носеха неговото име и образ, но не можеше да е все той.

Както винаги, когато изпитваше съмнение, той се боеше, че това ехо е просто проява на мания, докато прозренията, които му позволяваха да отчете собствената си налудност, бяха прояснения, които идваха и си отиваха според прищевките на психозата му.