Жената от леса [bg]

Може би в тези лондонски кръчми, които се държаха от едно и също семейство поколения наред, съдържателят можеше да спомене на сина си или дъщеря си, докато мият чашите или наливат бира, че клиентът в ъгъла („джентълмен на закона, ако не ме лъже паметта“) има подобна наследствена връзка с любимото им заведение, защото баща му също идвал да пие тук, и неговият баща също („много си приличат, което говори за силна кръв“), въпреки че не можеше да се сети за името на достолепния род от клиенти („беше някаква птича фамилия, сигурен съм“), но и през ум не му минаваше да попита, защото беше убеден, че въпросният господин („сдържан човек, но при все това много приятен“) не би приветствал подобно любопитство и може би причината той и предците му да харесват това място беше именно дискретността на всички негови съдържатели („защото ние знаем кога да обърнем поглед към някого и кога да го отвърнем от него“), и така трябваше да си остане.

Затова Куейл се чувстваше необичайно изложен на показ в сепарето си в „Голямата изгубена мечка“ в Портланд, въпреки че Морс седеше на пост на бара, а столчетата от двете ѝ страни стояха загадъчно празни въпреки многобройната клиентела. Куейл чакаше на чаша джин, но почти не я докосваше. Не му беше приятно да се намира тук и пиенето нямаше да му достави удоволствие. Тази страна го сковаваше като полепнал прах след изригване на вулкан. Искаше вече да се свършва.

Един мъж си проправи път през тълпата. Тялото му така се извиваше, че успяваше да се промуши с лекота и през най-гъстото множество. Бездруго беше дребен и слаб, но се беше научил да е дори по-незабележим. Носеше палто, което изглеждаше по-старо от него, с увиснали под кокалчетата на пръстите му ръкави и протрити ръбове. Очите му бяха кафяви и премрежени, а косата - много тъмна и гъста, започваше близо до веждите, така че на практика нямаше почти никакво чело. Носът му беше тънък и остър. В комбинация с палтото и бързите, точни движения, чертите му придаваха вид на хитър гризач. Куейл го хвана да оглежда Морс и да устоява на погледа ѝ и си помисли, че Главният Бакер може да му я е описал предварително. Мъжът държеше голяма чаша с безалкохолно в едната си ръка, но Куейл си помисли, че вероятността да я изпие е същата, както той - джина си. Непознатият седна на свободното място срещу него в сепарето, без да пита, и остави чашата си на една подложка. Не подаде ръка; вероятно Главният Бакер беше споменал и това: „Господин Куейл предпочита да не се здрависва. Трябва да си благодарен за това, защото в противен случай може никога да не отърсиш хладината му от пръстите си - ако той ти остави толкова, колкото си му подал.“

- Вие сте англичанинът.

Без имена, без предисловия. Гласът му беше твърде висок за възрастен мъж и странно лишен от акцент. Можеше да е от всякъде, абсолютно от всякъде.