Хилядният етаж [bg]

— Не сега. Просто обичам да тичам тук. — Тя посочи яркозелените дървета, хладния въздух, който ухаеше, и светлината, която танцуваше по изкуствената вода. Толкова навътре в парка не се виждаха дори стените. — Приятно е да минаваш километри, без да видиш жива душа, нали? — подхвърли тя, след това се усети. — Изключвам присъстващите, разбира се.

— Разбирам какво имаш предвид — съгласи се Уот. — Не е за вярване, че сме вътре, нали?

Ейвъри се усмихна.

— Ами ти? Тренираш ли за нещо?

— А, само за следващата игра на магьосници — подхвърли той небрежно. — И…

— Искаш ли да се надбягваме?

— Какво?

Ейвъри вече се бе втурнала с всички сили по пътеката. След като се поколеба за частица от секундата, Уот хукна след нея, неочаквано благодарен за всички мачове. Ейвъри беше бърза. Той се запита дали не са вложили допълнителен ген за мускули в ДНК на родителите й.

Най-сетне тя спря на пътеката, която водеше към асансьора, където малък воден фонтан бе замаскиран като дънер.

— Благодаря. — Усмихна се широко и плисна вода на лицето си. Няколко капчици се стекоха по извивката на врата й и попиха отпред на блузата. — Отдавна не го бях правила.

— И аз — призна Уот.

Очите й се разшириха; тя четеше нещо на лещите, вероятно входящ фликър. „Сега или никога“, настоя Надя.

— Ейвъри? — започна той и веднага се прокле, че интонацията му е като въпрос. — Искаш ли да се видим, да излезем през уикенда?

— О, боже, този уикенд организирам голямо парти за рождения ден на приятелката ми Ерис — отвърна момичето и протегна крак назад, за да се разтегне.

За момент на Уот му се стори, че го отсвирва. Но след това…

— Искаш ли да дойдеш?

Уот се постара да прикрие възторга си.

— Да, с удоволствие. Много ще ми бъде приятно.

— Супер. Ще бъде в „Бъбъл Лаундж“ в събота вечерта. — Ейвъри се наведе отново, за да пийне от чешмата, след това се обърна в другата посока. — До тогава.

— Дадено — отвърна Уот и остана да гледа след нея, докато тя не се скри между дърветата.