Хилядният етаж [bg]

— Много по-хубаво е. Просто е… Красиво е — прошепна тя, докато наблюдаваше как последните лъчи на слънцето позлатяват бялото кубе на Сакре Кьор. Улиците долу бяха пълни с мъже и жени и бибипкащи електрически автомобили, всичко жужеше весело, неорганизирано, по нищо не приличаше на безупречните улици в Кулата.

— Така е — съгласи се Корд, без да откъсва очи от нея.

Останаха на металната структура чак до шест, когато затваряха, а след това поеха покрай реката към квартал Сен Жермен де Пре. Минаха покрай десетки малки пекарни, които миришеха на глазура и захарен памук. Райлин все се опитваше да спира и настояваше да купят еклери за Криса.

— Знам по-хубава пекарна — повтаряше Корд и пак я повеждаше по извитите калдъръмени улици.

Най-сетне спря пред неугледна синя врата на един ъгъл. Райлин ахна, когато влязоха вътре. Беше тясно, богато украсено със старовремски огледала и тапети на златни листа.

— Bonsoir, monsieur, mademoiselle[4] — каза оберкелнерът, беше c бели ръкавици. — Добре дошли в кафене „Пари“.

Райлин погледна любопитно Корд.

— Откъде знаеш?

— Не помниш ли, че ми каза?

Последваха оберкелнера към салона, осветен от стотици свещи, които се носеха в медни свещници, вдигнати от невидими ховери. Приглушената светлина блестеше по златни чинии, тесни и високи чаши за шампанско, по китките и вратовете на другите гости блестяха накити. В един ъгъл богато резбована цигулка свиреше сама. Райлин знаеше, че движенията й са просто за постигане на ефект, че музиката се носи от високочестотни високоговорители, пръснати из цялото заведение, но въпреки това бе истинско вълшебство да погледа.

Може би прекалено вълшебно, помисли си тя, когато рационалният й мозък заработи. Неочаквано се почувства глупаво, защото беше късно и тя се намираше на другия край на света с момче, което всъщност изобщо не познаваше добре. Започна да прехвърля наум колко е похарчил днес и усети, че й прилошава. Какво ли очакваше той от нея в замяна?

— Корд. Защо правиш всичко това?

— Защото искам. Защото мога. — Замахна към бутилка шампанско и започна да й налива, но Райлин нямаше намерение да се разсейва. Мислеше за онзи път, когато бе видяла Брайс и той бе казал, че вкусът на Корд се подобрявал, че тя била по-готина от предишната.

— Ако си мислиш, че ще спя с теб заради всичко, което правиш, много грешиш. — Тя посегна към салфетката, чиито влакна бяха в същия лавандулов цвят като дънките й, и понечи да стане.

— За бога, Райлин, надявам се, че не го мислиш — каза Корд и тя отново седна, малко поуспокоена. Той се усмихна широко. — Уверявам те, че ако някога спиш с мен, то няма да е заради „всичко това“ — повтори той думите й и протегна и двете си ръце, за да посочи ресторанта, Париж и всичко останало, — Париж и всичко останало — а защото не можеш да се сдържиш. Заради покоряващата ми красота и забележителния ми ум.

— Добре — отвърна тя сериозно. — Точно така. Тъкмо умът ти ме заковава всеки път.