Хилядният етаж [bg]

— До дъно — подвикна Корд и отпи от леденостудената гъста като сироп течност. Задави се, но успя да преглътне и последната капка. Райлин не се сдържа и се разсмя, малко истерично.

— Къде отиваме? — попита тя и се качи заедно с Корд на железницата към Кулата.

— Мислех си за вечеря — отвърна той. — Гладна ли си?

Райлин го погледна и смръщи чело, но този път той не се шегуваше.

— Още е десет сутринта — изтъкна тя.

Той се ухили.

— Не и там, където отиваме.

Райлин не разбра, докато не слязоха на Гранд Сентръл, транспортния център, който заемаше шест етажа и огромна част от източната част на Кулата. Остави Корд да я води по прочутите мраморни стълби, извадени от оригиналната Гранд Сентръл, покрай релсите на железницата и асансьорите, към най-далечната част на гарата.

— Чакай — спря го, когато разбра. — Ти да не би… аз не…

— Късно, вече е време за нашия влак — сряза я Корд и я поведе по перона на вакуумния Хайпърлуп към извит вагон с формата на куршум, над който блестеше надпис „Paris Gare D’Ouest“. Райлин бе толкова шокирана, че дори не намери сили да протестира.

Във вагона имаше четири двойки седалки, дълбоки, удобни, в наситено пурпурно, всяка със заглушаващи стени за повече спокойствие.

— Места 1А и 1В — посочи Корд.

Райлин тръгна по пътеката.

— Корд, не мога да приема. Прекалено е. — Не беше сигурна колко струва първа класа в Хайпърлуп, но имаше чувството, че не желае и да научи.

— Както кажеш. — Корд се настани до прозореца. — Ако не искаш да дойдеш, не идвай. И в двата случая аз отивам в Париж. — Само че решавай по-бързо — добави той. По високоговорителите бе започнало обратното броене. — След деветдесет секунди този влак ще бъде дълбоко под Атлантически океан и ще пътува към Европа с дванайсет хиляди километра в час.

Райлин се врътна към входа, готова да скочи на перона и да забрави за този откачен ден, може би дори да се върне при Буза и да го моли да й върне работата. Нещо обаче я спря. Тя наблюдаваше, очите й приковани в екрана, докато обратното броене показваше, че остава по-малко от минута. След това се върна на първия ред. Вече бе взела решение.

— Хайде да се сменим.

— Нали знаеш, че няма гледка, освен стените на тунела — каза й Корд, но вече разкопчаваше магнитния колан и се местеше на мястото до пътеката.

— Пет пари не давам за тунела. Просто искам да видя Париж в първия възможен миг — обясни тя и се настани в мига, в който влакът започна да набира скорост.

Тричасовото пътуване мина по-бързо, отколкото Райлин бе предполагала. Корд поръча кроасани и кафе с мляко и за двамата, а тя гледа старо видео на френски, на 2D, което не разбра. Беше за французин с голям нос, влюбен в тъмнокоса жена.

— Нали знаеш, че можеш да превключиш на английски — прошепна Корд, но тя го перна, за да замълчи. Харесваше й звученето на френския, мелодичен и мек. Сякаш вкусваше мед.