Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]
- Автор: Труайя Анри
- Серия: Ейглетиерови #3
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]». Краткое содержание книги:
— Защото ти смяташ, че е изгодно?
— Естествено, Александър! Помисли малко: ще имаш кабинет за работа! Никола̀ ще си има стая, ние също! Една голяма кухня! Отделно помещение за баня. Нашият живот ще се промени!
Той се усмихна: тя го забавляваше със своята буржоазна привързаност към удобствата в живота. В дъното на душата си, мислеше си той, всяка жена е камериерка, чистачка, домакиня… Впрочем той, който мразеше предразсъдъците, не смяташе ли както другите, че е предразсъдък да счита, че шестнадесети район не е равностоен на шести или седми? Да предпочиташ един квартал пред друг, значи да допускаш разсъдъкът ти да отстъпва пред вещите. Един умен човек трябва да може да изгражда личния си свят навсякъде. Да промениш адреса или да промениш ризата си — имаше ли разлика?
— Къде ме водиш? — попита той.
— На улица „Сен Дидие“, господин и госпожа Пасеро! Те ни чакат!
Той тръгна, като избухна в смях:
— Каква конспирация!
Тя увисна на ръката му.
— Знай, ако не ти хареса, кажи само една дума и…
Преминаха през моста Карусел, градините на Лувъра и се качиха в метрото при „Пале роаял“.
— Виждаш ли — каза Франсоаз, — само веднъж ще се прехвърляш, когато отиваш в института. Двадесет минути, не повече…
Като завиха по улица „Сен Дидие“, Александър изпита чувство на хлад и на уважение. Автомобилите пълзяха по стръмното между къщите. Франсоаз се спря пред една шестетажна сграда с мрачна фасада и тъмни прозорци, построена навярно в началото на века.
— Тук е — съобщи тя, като се вмъкна във входа.
В дъното на коридора блестеше електрическа лампа в посивял стъклен абажур.
— Има и асансьор… — подзе тя гордо.
Но една табелка беше окачена на дръжката: „Временно спрян“.
— Добре започва! — каза Александър.
— Няма никакво значение! — възрази тя. — Отиваме на първия етаж.
— Тогава защо си толкова доволна, че има асансьор?
Тя не отговори.
— Ти си смешна — поклати той глава.
Изкачиха стълбището, чиито стъпала бяха застлани с грозна шарена пътека. През стъпало постелката беше нагърчена. На площадката имаше три кафяви врати. Франсоаз позвъни на лявата. Младата жена, която й отвори, изглеждаше тридесетгодишна. Дребна, болезнено бледа и скулеста, тя имаше весели очи и по-широка от челюстите си усмивка.
— Да ви представя моя съпруг! — каза Франсоаз. — Госпожа Пасеро…
Появи се и господин Пасеро. Едър, с буйна коса, той смучеше угасналата си лула и пъчеше гърди под дебел пуловер на зелени и жълти райета.
— Е, хайде, влезте! — покани ги той.
От съвсем тясното антре минаха в мрачна трапезария с тъмночервени пердета, с модерни, олющени и зацапани мебели. На четирите ъгъла таванът бе украсен с палмови клончета от гипс. До прозореца се издигаше голям черен бойлер за отопление. Тръбата му прекосяваше помещението и се забиваше в стената.
— Както виждате — каза госпожа Пасеро, — ние сами се отопляваме. Много е изгодно, защото винаги имаме температура, каквато искаме. А освен това е много икономично. Сандъкът за въглища е точно отзад, в коридора. Фред, по колко пъти дневно зареждаш през зимата? Три пъти?
— Не, два пъти — отговори Фред, като се прозя.
— Виждате ли!
Александър забеляза по стената някакви странни платна, окачени едно до друго, без рамки. Петна от ярки бои се преливаха едно в друго. Тук-там по тях, в гъстия слой боя, имаше по някоя рибена кост, парична монета, капачка от химикалка. Всички картини бяха подписани с името Фред. Увлечен по този хаотичен свят, Александър забравяше апартамента. Той минаваше от картина на картина, гледаше отблизо и се учудваше, че един човек, привидно нормален, с такава страст е цапал белите платна. Това не бе абстрактност, а избърсване на четките. Франсоаз го дръпна за ръкава.
— Идваш ли?
— Да, да — измърмори той.
— Трапезарията е идеална, нали?
— Идеална, идеална! Всъщност не е много светла!
Тя вдигна рамене и каза строго:
— На първия етаж не може да бъде много светло!
Спалнята, която се намираше в дъното на дълъг коридор, беше мрачна с пердетата си от пожълтял тюл, с дървеното боядисано легло стил Луи XV и с бледолилавите книжни тапети на тъмни и светли райета, по които също тук-там имаше крещящи картини.