Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Е, хайде, довиждане, Рихард! Вечерята беше много симпатична.

— Мога ли да ви телефонирам скоро, за да направим друга, също така симпатична вечеря? — попита той.

Тя отново почувствува как нахлува в нея дрезгавото трептене на този глас и си помисли за някакво подземие, за някакъв тъмен кладенец с вода на дъното. Овладявайки вълнението си, тя иронично сви очи и прошепна:

— С вашите приятели, които се бяха отказали?

— Не съжалявайте за тях: те са много скучни хора!

Тя натисна звънеца, вратата се отвори автоматично.

— Ксавие се връща вдругиден — каза тя.

— А когато е тук, никога ли не излизате без него?

— Това още не ми се е случвало!

— В такъв случай трябва да се опита. Непременно! И бързо! Ще ви телефонирам вдругиден.

— По-добре след три дни.

Той се поклони почтително. Карол се раздели с него малко потисната. Външната врата се затвори след нея. Тя прекоси с бързи крачки павирания двор, в който на трите страни автомобили спяха под лунната светлина. Каква странна вечер! Рядко бе чувствувала, че я водят, че я превъзхождат до такава степен. За първи път не тя водеше играта. Дори не знаеше къде се намира. Вратите на асансьора се затвориха зад нея. Тя машинално натисна копчето на втория етаж. По време на яденето (хайвер, студено пиле, шампанско и никаква прислуга) той я бе разпитвал за нея, за съпруга й, за Ксавие. Разбира се, тя трябваше да лъже, за да украси истината. Между нея и Ксавие имало голяма любов, която свършвала; колкото до Филип, той бил сурово и грубо същество, с което тя била в процес на развод, макар че го уважавала много и продължавала да живее под един покрив с него; но раздялата щяла да стане скоро; вследствие на тия сантиментални разочарования тя била обзета от тъга, от хроническа мъка, която криела от света под една привидна веселост. Рихард я слушаше внимателно и изглеждаше, че й вярва. Все пак нито за миг не я бе докоснал. Дори след вечерята, седнал с нея на дивана срещу запалената камина, той не бе направил нито един неуместен жест, не бе казал нито една обвързваща дума. До края се бе държал възхитително и коректно. Много коректно. Можеше ли тя да му се сърди за тази въздържаност? Стигнала до втория етаж, тя извади ключа от чантата си и тихо отвори вратата. В известни случаи препаленото уважение води до неуважение. Тя се чувствуваше едновременно засегната и поласкана, издигната много високо и глупаво измамена, разгневена, че не знаеше какво трябва да мисли за този човек, нито пък какво можеше да мисли този човек за нея. В единадесет часа говореха за Германия, за детството на Рихард, за красотите на Черна гора… Той го правеше нарочно! Ще не ще, тя трябваше да пее със същия глас; „Късно е. Трябва да си вървя. Да, да…“ Колко беше хубав с грубата си глава, с ледения си поглед, със силната си усмивка! Тя би искала да има сили да не го вижда повече. Ако телефонира след три дни, ще каже не. Светлината бликаше от малък полилей от венецианско стъкло. Фина кухненска миризма още лъхаше във вестибюла. Кога най-сетне Агнес ще се научи да затваря вратата на коридора? Наистина се е отпуснала в работата си! Да я оправя ли? Но какво ме засяга? Тази къща съвсем не е моя къща! Все пак поведението на Рихард е необяснимо! Човек не може да се държи така с една жена, която е поканил на вечеря тет-а-тет… Раздразнена, тя свали коженото си палто. Стресна я шум, идващ от кабинета. Тя не би трябвало да се съмнява: Филип още не спеше! Той може би дори я чакаше. Жалък тип! Вратата се отвори. Той се появи на прага в домашен тъмносин халат, със златистожълт шал около врата, с книга в ръка. Какво означаваше това облекло, неподходящо за възрастта му? „Честна дума, за да ме съблазни!“ — помисли си тя в проблясък на злорадство.