Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Да вървим по-нататък — шепнеше Жилбер. — Не искам да слушам как декламира глупости!

Внезапно светлината угасна. Всички статуи изчезнаха, с изключение на една в средата на залата при кариатидите, — „Диана на лов“ бе осветена от лъчите на прожектор. Тя се представяше като кинозвезда с ръка, търсеща стрела в колчана, окачен на рамото й, с дълъг врат, с изящен крак, с кошута, подскачаща до нея.

— Харесваш ли това? — попита Жилбер.

— Не! — каза Жан-Марк. — Много е сладникаво.

— Освен това има глупав вид! Изобщо гърците лошо представят всички свои жени. Правили са ги матрони с големи гърди или пък слаби момичета с момчешки мускули!

Когато отново осветиха залата, Жилбер се насочи вдясно и се изправи пред очарователна мъжка статуя с вдигнати и съединени над главата ръце.

— Това е вече друго нещо, нали? — каза той.

— Да — каза Жан-Марк. — А са го бутнали в ъгъла. Никой не го поглежда! Недомислие!

Грациозността на лицето, гъвкавостта на движението, зърното на мрамора — всичко тук способствуваше за едно неземно съвършенство. Дълго стояха в съзерцание пред този непознат младеж, после продължиха разходката си, доволни, че пред всяка нова творба можеха да потвърдят прекрасното сходство на своите вкусове. Отбягвайки „Венера Милоска“ и други скулптори със световна слава, те се отправяха, без да се уговарят, към по-дискретни, по-необикновени статуи, като им се струваше, че в тайната на тия творби не можеше да проникне никой, освен тях: античният Аполон с осакатен орган, сатир, играещ с дете… Изведнъж Жилбер се застоя пред една скулптурна група, представляваща двама юноши, леко приближени един до друг. Единият, чиято дясна ръка беше счупена, като че ли четеше нещо във вдлъбнатината на лявата си длан. Вторият, с едната ръка на бедрото, а другата — чудновато вдигната с разперени пръсти зад тила на съседа си, го гледаше с братска нежност. И двамата бяха голи, но мраморът на хармонично изваяните им мускули им придаваше учудващо целомъдрие. Дори полът им, ясно очертан, допълваше благородството и равновесието на ансамбъла. Тези две тела близнаци бяха по същество чисти, облечени във вечна младост, изваяни за живота под открито небе, за благородните идеи и мъжествените очи.

— Каква красота! — прошепна Жилбер.

— Да — каза Жан-Марк.

Той се наведе към пиедестала и прочете:

— „Орест и Пилад… античен стил… имитиращ един модел от началото на V век преди Христа…“

— Когато човек гледа това — подзе отново Жилбер, — има впечатлението, че тия хора са били открили тайната на щастието и че ние сме я загубили, като се обличаме в тъмно, като създаваме идиотски закони, като четем Библията! Орест и Пилад! Двама приятели…