Тихият палач [bg]

Спомних си мириса на горящо дърво. В Нова Англия все още беше студено, но дворът бе пълен с аромати и цветове, беше събота преди Деня на майката. Бентън не беше в града. С Луси и Джанет си говорихме с часове и всичко между тях изглеждаше наред. Племенницата ми носеше пръстена. Щях да забележа, ако не беше с него.

Тя беше в добра форма, но поотслабнала. Червеникаворусата й коса бе прибрана зад ушите, беше по-дълга отпреди и малко рошава. Когато бе разстроена, тя не ядеше достатъчно и не се грижеше за прическата си. Нещо я тормозеше, а пък и не й харесваше Марино да й нарежда. Нямаше да изпълни заповедите му.

— Разбира се. Ще видя какво има там. Което предполага, че имаш съдебна заповед за обиск. — Луси знаеше, че той няма.

И нямаше как да има толкова бързо, след като Лео Ганц бе признал за убийството през последния час. А и аз бях с него цял следобед. Не го чух по телефона да казва каквото и да било за обиск у Лео, нито дори за разпит. Щеше да се наложи в хода на разследването, но с всичко, което се бе случило, просто не бе останало време.

— Уведоми ме, когато вземеш заповед — продължи тя. — С радост ще помогна.

Всъщност му каза, че никъде няма да ходи с него. Луси не искаше да бъде използвана като оръжие в битката му с Мачадо и не я винях. Може би също така знаеше, че тази битка вече е приключила без победител и победен. А и не можеше да има в подобна схватка.

— Важно е Мачадо да не започне да разпитва Лео сам. — Бентън не се държа нито отбранително, нито арогантно, като напомни на Марино, че Мачадо формално е поискал помощта на ФБР в разследването на убийството на Нари.

Официалната машина беше пусната в ход. Бентън просто го натърти. Каза, че вече са назначени и пратени агенти, обсъжда се стратегия. Това е труден за спиране процес, а и Марино нямаше такава власт.

— Той е неуправляем. — Марино говореше много силно.

— Не му давай повод да каже същото за теб — предупреди го Бентън. — Той помоли да помогнем в разследването на случая с Нари и отиде в дома на Ганц. Трябва да се справим с това.

— А аз отменям искането за помощ от ФБР — каза раздразнено Марино. — Той не биваше да се обръща към вас, преди да го обсъди с мен.

— Смятам, че човекът, с когото е трябвало да го обсъди, е комисарят ви — отвърна Бентън.

— И федералните да поемат всичко? Може би вече са го направили, а?

Бентън не отговори. Проверяваше мейла си на телефона, започна да пише. Беше постановка и Марино се върза.

— Какво му има, по дяволите? — възкликна той.

— Ще видя какво мога да направя — каза Бентън, но това не беше вярно. — Трябва да се погрижим за това. — Той продължаваше да го заблуждава, някой вече се бе погрижил, но Марино пак нищо не схващаше.

Той беше прекалено ядосан, за да долови тънкостите, а трябваше да вземе решение, да избере към кого да покаже лоялност. Усещах, че е раздвоен. Виждах го в очите му, в свиването на мускулите на челюстта му. Искаше Мачадо да бъде разкаран и се мразеше за това. Беше във властта му да го разкара, но се опитваше да убеди комисаря и Бентън да го направят, а те не искаха, не направо, а и без това вече бе решено. Марино трябваше да постъпи правилно и да каже истината. Това чакаше Бентън. Спомних си думите на Марино за това как пазел гърба и тайните на Мачадо.