Екстази (Три розови рейв романа) [bg]

Планът за възстановяването на Уудси пропадна, когато вътрешностите му се надигнали и трябвало да напусне двете мацки, за да си поговори по алуминиевия телефон в химическите кенефи. В една от тези смрадливи дупки той видял Големият бос, Господа.

Най-лошото беше, че Господ очевидно му бе обяснил как екстазито е негов дар за просветените, които имат задължението да плямпат навсякъде за това. На всичкото отгоре, наредил на Уудси да основе рейв-госпъл клуб.

Никой не знаеше дали просто бушоните му са изпушили или това беше някой номер в стил Кореш, за да се надува и така да забърсва необходимото количество гаджета по купоните. „Усещате ли ме, момичета? Готови ли сте да ме приемете в себе си?“ и подобни шибани дивотии, безумни глупости и пълни говна. Както и да е, лошото бе, че изборът на дрогата за контрол над последователите си бе напълно погрешен. Ако си на екстази, единственият човек, над когото можеш да упражняваш контрол, си самият ти. Кореш едва ли би могъл да удържи хората си и пет минути, ако бяха на екстази в Уако. Стига с тези религиозни глупости, Дейви, дошли сме да поденсим…

— Лойд, кажи ми, още ли са у вас онези декове „Техникс“?

— Да, ама са на Шон. Като си дойде от Тайланд, трябва да му ги върна.

Шон нямаше намерение да се връща, преди да е изтекла една година и ако имаше малко мозък, щеше да остане и повече. Той беше точно копеле, така че нямаше да се върне скоро. Беше се сдушил с някакъв тип от Ланкашър, с прякор Гарванът и бяха натрупали малко състояние от обири на богаташки къщи. Те взеха разумно решение да спрат, преди да е дошло времето за издънка и хванаха пътя към Тайланд през Гоа. Добро решение за тях и за мен, защото наследих дековете и колекцията записи на Шон, сред които имаше и много редки, убийствени соул парчета.