Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Оттогава минаха много години. Влизах поне в дузина стаи за изтезание — като войник, който ги руши, и като затворник. Тогава, когато се изправих пред Доминиканеца, още не знаех какво е то изтезание. По-добре — може би щях да се изплаша.
Доминиканеца изглеждаше променен, сега никакво повдигане на ръцете и никакви пронизителни погледи не можеха да ми напомнят за Доминик, наречен Свети. Доминик се извисяваше като огромно дърво, в чиито клони гнездяха гарвани, но пееха и славеи. Човекът пред мене бе издялан като кол, който можете да послужи за ограда наред с други колове. А върху изострен кол от ограда можеш да набиеш човек. Бях виждал хора, набити върху колове, бях видял и хората, които забиха коловете в живи тела. По-добре да не бях виждал.
Доминиканеца каза:
— Ти си луд.
Казах му:
— Какво друго можех да сторя?
Той ми каза:
— Да бягаш, да бягаш — докато те стигне Божието възмездие.
Казах му:
— Ангелите пеят, когато в рая влиза разкаял се грешник.
Той седна отново с ръце върху масата. Гледаше пртите си, сякаш се чудеше, че успява да ги укроти, докато би трябвало да ги свива в пестник, да удря по масата — може би и да ме удари в лицето. Той ми каза:
— Ти измами доверието на светия отец.
Казах му:
— Вярвам на Светия отец, да бъде благословено името му, но не вярвах на тебе. Мислех си, че ще вземеш книгата и ще ме отстраниш от пътя си. Сетне ме победи алчността — еретиците ми даваха петнайсет хиляди дуката.
Когато изрекох това признание, вперих поглед в очите на Доминиканеца. Като при боя с мечове очаквах да видя в очите му проблясък на мисълта му, преди да я изрече. Вървях по тънкия лед, който покриваше студената му душа. От Доминиканеца зависеше да реши колко е тежината ми — дали да ме остави да сторя още крачка по тънкия лед, или да се проваля в мразовитата бездна.
Той можеше да прецени, че моята алчност е толкова силна, че бих могъл да дойда, за да се опитам да взема книгата заради купа албигойско злато. Би могъл веднага да реши — този човек е опасен — и не знаех как ще продължа да се боря.
Но презрението и погнусата, които изпитваше към мене — наемника, — заслепяваха дотолкова неговата бдителност, че той намери в думите ми само потвърждение на своята омраза и недоверие. Аз бях този, когото виждаше — окъсан, изподран, готов на всякакви унижения, за да получа шепа злато. Претегли ме и ме намери лек и жалък. От този миг нататък той беше победен, той загуби борбата.
Каза ми:
— Не бързай да говориш. Ще изречеш признанията си сред кръв и сълзи и тогава ще ти повярвам. И всяка твоя дума трябва да бъде записана. Защо дойде? На какво се надяваш?
Казах му:
— На милосърдие и справедливост.
Той се засмя.
— Милосърдие? Справедливост?
Казах му:
— Аз намерих Тайната книга. Аз я взех от еретиците. Вие я търсите от двеста години, щяхте да я търсите още двеста.
Той каза:
— Само за това, че си докосвал книгата, заслужаващ смърт.
И таз добра — как се надяваха да открадна книгата, без да я докосвам? Или бях осъден на смърт още в оня ден, в който пристъпих в Светия ангел?
Докато говорих, разхлабвах мишците си. Усетих как стегнатите жили по врата ми омекват. Раменете ми се отпуснаха. Двамата ми стражи все ме държаха с левите си ръце за лактите, а с десните си ръце още опираха върховете на ножовете в кръста ми. Моето отпускане ги зарази. Пръстите им се разтвориха, остриетата се отдръпнаха от тялото ми. Трябваше да говоря, казах на Доминиканеца:
— Искам да отида в Рим и да прося милост от Светия отец.
Доминиканеца се изправи. Пое си дълбоко дъх и ми каза:
— Да, ти ще отидеш в Рим. Но като купчина трепереща плът, която може само да моли за милостива смърт. И в една от делвите на Светия ангел ти ще се удавиш в изпражненията си, както си искал да се давиш в злато.
Казах му:
— Ето затова бягах от тебе. Заради омразата, която усещах. Заради скритата ти жажда да причиняваш болка на ближния си и да се радваш на страданията му.
Той поклати глава и затвори очи. Лицето му се промени — заприлича на мървец. Сега видях колко е мършав. Каза ми:
— Да не мислиш, че съм щастлив, като стоя на мястото на съдия? Но сам Бог е бил първият инквизитор. Той разгроми въстаналите ангели. Той разгони строителите на Вавилонската кула. Той наказа Каин. Сетне Бог стовари това право и тази тегоба върху плещите на светия апостол Петър, а той я прехвърли на светите римски отци. А те я дадоха на светия отец Доминик. Сам Спасителят е изрекъл: „Който не пребъде в мене, той бива изтръгнат като вейка и ще изсъхне. А сухите вейки ги събират и ги хвърлят в огъня. И те изгарят…“