Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Хубаво се наредихме, помислих си аз. Преди, когато бяхме в своето настояще, се бяхме изгубили в пространството, ала сега бяхме изгубени във времето. И нямаше никакъв сигурен начин за връщане. Капан на времето, бе казал О’Гиликъди, но ако той знаеше толкова за тези капани, колкото знаеше за преместването на хора във времето, нямаше никаква гаранция, че ще може да направи онова, което каза, че ще направи.
— Много назад във времето сме, нали? — попита Синтия.
— Ужасно права си, точно така е — казах аз. — Един бог знае колко назад. И при това не мисля, че нашите умници призраците знаят за това.
— Но, Флеч, там крадците на трупове бяха по следите ни.
— Е да, бяха и Уулф щеше да загуби цели три секунди, за да ги прогони. Всъщност не беше необходимо да ни пращат в миналото. О’Гиликъди изпадна в паника.
— Уулф не е с нас — каза Синтия. — Бедният Уулф. Него не могат да го изпратят. Кой ще ни лови зайци сега?
— Сами ще си ги ловим.
— Чувствувам се самотна без Уулф. Толкова бързо свикнах с него.
— Не можеха нищо да направят. Той просто беше един робот…
— Робот-мутант — каза тя.
— Няма роботи-мутанти.
— Мисля, че има. Или би могло да има. Уулф се промени. Какво го накара да се промени?
— Елмър го е сплашил, когато е разбил другарите му. Уулф бързо е бил обърнат в правата вяра и затова премина към печелившата страна.
— Не, не може това да е било причината. Разбира се, сигурно се е изплашил, но това не би го променило по начина, по който се промени. Знаеш ли какво си мисля, Флеч?
— Нямам представа.
— Той е еволюирал. Един робот може да еволюира.
— Възможно е — казах аз, без изобщо да съм убеден, но трябваше да кажа нещо, за да я накарам да спре да бъбри. — Хайде да поразгледаме малко наоколо, за да видим къде сме.
— И кога сме, нали?
— И това също. Ако успеем.
Тръгнахме надолу по клисурата, като се движехме мудно и някак неуверено. Сега, разбира се, не бе необходимо да се бърза; никой не ни гонеше по петите. Но не беше само това. Струва ми се, че в нашата мудност и неувереност имаше някакво нежелание да вървим по тоя свят, някакъв страх от онова, което може би се криеше в него, тъй като не знаехме какво можехме да очакваме, а също и съзнанието, че се намирахме в миналото, в едно непознато и враждебно време и че нямахме право да бъдем там. Самата структура на този свят бе някак различна — не само защото липсваше свежата зеленина на тревата и дърветата бяха по-малки, а поради чувството за някаква необяснима разлика, която вероятно не беше на материална, а изцяло на психологическа основа. Продължавахме да вървим надолу из клисурата, без да отиваме някъде, движейки се безцелно. Хълмовете отстъпиха малко назад, а клисурата се разшири и пред нас се изпречиха други хълмове, които се синееха в небето.
Забелязахме, че долината, по която вървяхме, навлезе в друга долина и след около миля стигнахме реката, в която вливаше водите си потокът, който следвахме. Реката бе широка и течеше много бързо, водите й бяха тъмни и сякаш мазни от скоростта и течейки, тя мърмореше приглушено. Беше малко страшно да се гледа тази река.
— Има нещо ей там — каза Синтия.
Погледнах натам, накъдето сочеше.
— Прилича на къща — каза тя.
— Не виждам никаква къща.
— Току-що зърнах покрива. Или нещо, което приличаше на покрив. Скрита е сред дърветата.
— Да вървим — казах аз.
Стигнахме до нивата, преди наистина да видим къщата. Слаб и излинял посев царевица, до колене или по-нисък, растеше на неравни редове, задушен от бурени. Ограда нямаше. Нивата се намираше на неголяма тераса над реката и бе обградена с дървета. Тук-таме по редовете се виждаха стърчащи пънове. От едната страна на нивата бяха безразборно натрупани на купове окастрени трупи. Не много отдавна някой бе разчистил това място, за да направи нива, и след като бе отсякъл дърветата, ги бе завлякъл настрана.
Къщата се намираше на другия край на нивата, върху възвишение малко no-горе от парчето земя, засято с царевица. Дори от разстояние изглеждаше порутена; когато я наближихме, видяхме, че е съвсем разнебитена. От едната й страна имаше буренясала градина, а зад нея се виждаше друга постройка, която взех за обор. Не се виждаше никакъв добитък. Всъщност не се виждаше никакво живо същество. Мястото излъчваше пустота, сякаш допреди малко някой е бил там, но вече си е отишъл. Пред къщата до отворената врата имаше изкорубена пейка, а до нея — стол с отрязани крака: задните бяха по-къси от предните, така че, който седнеше на него щеше да се накланя назад. На двора, обърнато на една страна, лежеше очукано ведро и се поклащаше леко от вятъра. Част от ствол на голямо дърво, отрязано с трион, бе поставено върху основата си — явно беше дръвник, защото на горната му страна — там, където бе удряла секирата — имаше белези. Бичкия за рязане на дървета беше окачена на две куки или гвоздеи на стената на колибата. На стената бе подпряна и мотика.