Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
Форд и Артър затаиха дъх.
Най-едрият от мъжете беше висок малко над пет фута. Всички бяха леко приведени напред, имаха въздълги ръце и възниски чела и светли, ясни очи, с които гледаха напрегнато чужденците.
Като видяха, че не носят никакви оръжия и не правят опити да се доближат до тях, Форд и Артър се поуспокоиха.
Известно време двете групи се фиксираха с поглед, без нито една от страните да предприеме нещо. Туземците бяха объркани от присъствието на неканените гости и макар да не проявяваха враждебност, ясно личеше че чужденците са нежелани.
Но нищо не се случи.
Минаха още две минути, без да се случи нещо.
След още две минути Форд реши, че нещо трябва да се случи.
— Здравейте — каза той.
Жените придърпаха децата още по-близо до себе си.
Мъжете видимо не се помръднаха, но все пак по израженията им се почувства, че поздравът не е приет добре. Не че им беше кой знае колко неприятен, просто не беше добре приет.
Един от мъжете, който стоеше малко пред групата и който навярно бе техният вожд, пристъпи напред. Лицето му бе спокойно, невъзмутимо, почти ведро.
— Ъггхххъъгггхххрррр ъх ъх ръх ъъргх — каза той тихо.
Артър остана силно изненадан. Вече толкова бе свикнал да получава моментален и несъзнателен превод на всичко чуто с помощта на натиканата в ухото му Вавилонска рибка, че бе престанал да я усеща, и сега бе подсетен за нейното присъствие от факта, че тя сякаш бе спряла да работи. Някакви съвсем смътни, мъгляви представи от чутото се мярнаха на дъното на съзнанието му, но не се появи нищо свързано, което да му подскаже смисъла. Предположи, и то правилно, че речта на тези хора се намира в съвсем начална фаза на развитие и затова Вавилонската рибка е безсилна да му помогне.
Погледна към Форд, който имаше далеч по-богат опит в тези неща.
— Мисля — каза Форд с края на устните си, — че ни молят, ако нямаме нищо против, да заобиколим тяхното селище.
След малко един жест на съществото мъж сякаш потвърди казаното от Форд.
— Ръъргггхххх ърргггх; ъргх ъргх (ъх ръх) рръърръъх ъг — продължи съществото мъж.
— Доколкото разбирам — каза Форд, — най-общият смисъл се свежда до това, че сме свободни да продължим пътя си накъдето искаме, но много ще се радват, ако заобиколим селището им, вместо да минем през него.
— Тогава какво ще правим?
— Смятам, че е най-добре да ги зарадваме — каза Форд.
Бавно и много предпазливо те заобиколиха границите на селището им. Това, изглежда, много се хареса на туземците, които им се поклониха леко, след което всеки се залови с работата си.
Форд и Артър продължиха пътя си през гората. На неколкостотин ярда след поляната изведнъж попаднаха на малка купчинка плодове, поставена на пътя им — някакви плодове, които изключително много приличаха на малини и ягоди, и месести зелени плодове, които изключително приличаха на круши.
Дотук се бяха въздържали да ядат от плодовете, които виждаха по пътя си, макар че дърветата и храстите бяха отрупани с тях.
— Ето как стоят нещата — беше му казал Форд Префект, — плодовете на една непозната планета или ще ти помогнат да живееш, или ще ти помогнат да умреш. Следователно трябва да посегнеш към тях едва тогава, когато умираш, ако не го направиш. По този начин ще си една крачка напред. Ако иска да се радва на добро здраве, един стопаджия трябва да се задоволява с по-непретенциозна храна.
Те изгледаха с подозрение купчинката, която лежеше на пътеката. Изглеждаше толкова съблазнителна, че почти им се зави свят от глад.
— Та ето как стоят нещата — каза Форд, — ъъъ…
— Да? — каза Артър.
— Опитвам се да измисля начин да докарам нещата дотам, че да е необходимо да ги изядем.
Минавайки през гъстите листа на дърветата, слънцето огряваше апетитните кори на нещата, които приличаха на круши. А по-зрели и по-сочни неща, които да приличат на ягоди и малини, Артър не бе виждал дори и в телевизионни реклами за плодов сладолед.
— А защо да не ги изядем — каза той, — а да мислим по-късно.
— Може би точно това искат да направим.
— Добре де, ето как стоят нещата…
— Дотук ми харесва, както го каза…
— Сложени са тук, за да ги изядем. Това или е хубаво, или е лошо, или искат да ни нахранят, или искат да ни отровят. Ако са отровни и ние не ги изядем, те ще намерят друг начин да ни уморят. Ако не ги изядем, ние във всички случаи губим.
— Харесва ми начинът, по който мислиш — каза Форд. — А сега изяж един.
Колебливо Артър взе едно от нещата, които приличаха на круши.
— Знаеш ли, това ми напомня онази история с Райската градина — каза Форд.
— Хъ?
— Градината на рая. Дървото. Ябълката. Сещаш ли се?