Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Досетих се още когато ми даде зъба от пор — отвърнах аз. — И макар да зная, че според жреците е грешно за обикновените хора да упражняват техния занаят, моето собствено мнение за тези кучи синове е толкова лошо, че признатият от теб грях ми се струва незначителен. — Казах го храбро, но вътре в мен нещо трепна, когато си спомних лъжата на Дженъс пред жреците по време на изпитанието. Молех се тази лъжа да не бъде разкрита.
Прикрих безпокойствието си със смях и отново напълних чашите. Вдигнах тост:
— За новите приятели и старите врагове!
Чашата на Дженъс иззвънтя о моята.
— Какво ще кажеш за ветровете? — попитах аз, връщайки се към началото на нашия разговор. — Кога мислиш, че ще дойдат?
Дженъс вдигна рамене.
— Когато най-малко ги очакваме. — После се обърна и заспа.
На следващата сутрин открихме, че корабът затънал в огромен пласт морски водорасли. Някои се отчаяха и мислеха, че измъкването е невъзможно. Миризмата на гнило беше непоносима. Още по непоносимо беше чувството, че сме наблюдавани. Това чувство се превърна в увереност, когато един моряк извика и видяхме в морските водорасли две огромни очи. Бяха на една корабна дължина пред носа. Виждахме ги много добре. Бяха жълти, прорязани от червени вени, изпълнени с кръв. Наблюдаваха ни, а водата около тях лекичко се вълнуваше и излизаха мехурчета, сякаш съществото се хранеше. Капитанът заповяда на един моряк да се качи на върха на мачтата, за да види дали има и други такива същества. Той се заизкачва и съществото бавно извърна очи, за да го наблюдава.
Точно преди да достигне върха, от водата изскочи огромен кабел от жива плът. Морякът изпищя, когато езикът — защото това беше език, покрит с малки, остри зъби — се уви около него и го дръпна надолу. Човекът се извиваше и бореше, а езикът го теглеше надолу във водата, към все още неясното същество. Чу се последен нечленоразделен писък, после морякът изчезна. Под водораслите последва кратка борба, водата почервеня. Очите се заеха отново със задачата си… да ни наблюдават.
Настъпи нощ, каквато никога не бях преживявал. Не можехме да виждаме очите на съществото, но знаехме, че продължава да ни наблюдава. Чух някои да плачат. Чух изплашено шушукане. Чух вик: „Демонът иска червенокосия!“ Дженъс и Мийна отидоха при войниците. От гласовете им се разбираше, че и те са изплашени като моряците. Мийна ги успокояваше, подготвяше ги за дежурство. Не знаехме откъде ни застрашава най-голямата опасност — от наблюдателя в морето или от себеподобните ни.
Потънах в неспокоен сън. Беше сън на странни гласове, но без никакви образи. Чуваше се непрекъснато шептене, чийто характер не можех да определя, но знаех, че се обсъжда моята съдба. Появи се призрачна светлина, която прерасна в сини пламъци, издигащи се все по-нагоре и по-нагоре, сякаш раздухвани от магия. Исках да избягам, но краката ми тежаха като стоманени колони. Чу се вик, който прониза като с нож душата ми и от пламъците изскочиха двамата властелини от Ликантия. „Вдигни ветровете!“ — извика единият и гласът му прозвуча като гръмотевица.
„От север и юг — извика другият, — от изток и запад. Събирайте се, ветрове. Събирайте се.“ Неговият глас беше като светкавица.
„Търси червенокосия — заповяда гръмотевицата. — И другия, който се нарича Грейклок. Намери ги в моретата, където не духат ветрове.“
„Духайте силно, духайте бурно — викна другият. — После още по-бурно и още по-страшно. Духайте, ветрове! Духайте!“ От пламъците избухна черен облак и властелините изчезнаха. Облакът беше настръхнал от черни сили, които се въртяха ту в една, ту в друга посока. И изведнъж видях властелините в облака. Сочеха към мен! „Духайте ветрове, духайте!“ — извикаха силно те. Черният облак ревеше срещу мен.
Събудих се окъпан в кисела пот. Беше сутрин. Огледах се, все още разстроен от съня, и видях, че другите мъже на палубата стават. Усмихваха се. Усетих хладен бриз да милва лицето ми и разбрах причината на усмивките им. Дженъс ме удари по гърба и извика. — Щастието отново ни споходи! Духа в кърмата!