Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Горната устна на Елмър се повдигна и оголи перфектните корони на зъбите му в гримаса, която се състоеше от две части изненада и една част ярост.
— Как смееш да ми говориш така, господинчо — къде ти е уважението?
— Не знам. Сигурно съм го загубил на път за вкъщи.
— Цял ден си се шлял без позволение, а сега се осмеляваш да ми противоречиш…
— Престанете! Престанете и двамата! — викна майката. Въпреки всичките транквиланти, които бе изгълтала, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
Баща му отново посегна да го хване за ръката, но явно размисли. Може би учудващата сила, с която синът му го отблъсна преди миг, имаше нещо общо с това решение. Или по-скоро погледът в очите на Джейк.
— Искам да знам къде си бил.
— Навън. Вече обясних. И нищо повече няма да ви кажа.
— Мамка му! Обади се директорът на училището, учителят по френски дойде у нас и трябва да знаеш, че и двамата имаха beaucoup въпроси към тебе. Както и аз, само че аз искам отговори!
— Дрехите ти са изцапани — отбеляза майка му, после плахо добави: — Нападнаха ли те, Джони? Сигурно си играл хокей и са те нападнали, а?
— Естествено, че никой не го е нападал — изръмжа Елмър Чеймбърс. — Нали още е с часовник?
— Но има кръв по главата.
— Нищо ми няма, мамо. Просто паднах.
— Но…
— Ще си легна. Ужасно съм уморен. Утре сутринта ще поговорим, ако искате. Тогава може би всички ще бъдем по-спокойни. Но засега нямам какво повече да кажа.
Баща му пристъпи към него и посегна да го удари.
— Елмър, недей! — изпищя майката.
Чеймбърс не й обърна внимание. Сграбчи Джейк за блейзъра.
— Как смееш да ми възразяваш… — започна, по в този миг Джейк се извърна и се дръпна. Шевът под десния ръкав, който вече бе пострадал, шумно се разпра.
Баща му срещна огнения му поглед и отстъпи. Яростта, изписана на лицето му, бе сменена от изражение, близко до ужас. Пламъкът в очите на Джейк бе не просто метафора — те сякаш наистина горяха. Майка му нададе писък, притисна ръка към устата си, направи две крачки назад и се строполи в люлеещия се стол.
— Остави… ме… на… мира — изрече Джейк.
— Но какво се е случило с теб? — попита баща му с почти умолителен тон. — Какво, по дяволите, се е случило? Изчезваш от училище през първия ден от изпитите, без да предупредиш никого, прибираш се мръсен от глава до пети…държиш се като обезумял.
Е, най-после го каза — държиш се като обезумял. Онова, от което се страхуваше вече цели три седмици, откакто се появиха гласовете. Ужасното обвинение. Но сега, когато то бе изречено на глас, Джейк откри, че не се страхува толкова много, може би защото най-после бе разрешил въпроса за себе си. Да, бе му се случило нещо. И продължаваше да се случва. Но не… още не беше обезумял. Поне засега.
— Ще говорим утре сутринта — повтори. Прекоси трапезарията и този път баща му не посмя да го спре. Почти бе излязъл в коридора, когато разтревоженият глас на майка му го накара да спре:
— Джони… добре ли си?
Какво да й отговори? Да? Не? И двете? Нито едното, нито другото? Но гласовете бяха млъкнали, а това вече беше нещо. При това много важно.
— По-добре съм — най-сетне отвърна той. Влезе в стаята си и затръшна вратата след себе си. Шумът от вратата, която хлопна между него и целия останал свят, го изпълни с неописуемо облекчение.
20
Остана неподвижен и се заслуша. Гласът на майка му долиташе като едва доловимо шумолене, а баща му говореше малко по-високо.
Майка му спомена кръв и лекар.
Баща му отговори, че детето е добре; единственият проблем са глупостите, които говори, и той щял да се погрижи за това.
Майка му каза нещо за успокояване.
Баща му отговори, че бил спокоен.
Майка му каза…
Той каза, тя каза, дрън-дрън. Джейк все още ги обичаше — дори бе почти сигурен в това — но се бяха случили други неща, а те на свой ред изискваха да се случат още други неща.
Защо? Защото в розата имаше нещо нередно. А може би защото искаше да избяга и да поиграе… и отново да види онези очи, сини като небето над крайпътната станция.
Бавно се доближи до бюрото си, пътьом събличайки блейзъра си. Забеляза, че дрехата бе съсипана — почти целият ръкав бе отпран, а подплатата висеше като отпуснато платно. Преметна го на облегалката на стола, после седна и остави книгите на бюрото. През последната седмица и половина бе спал много лошо, но смяташе да си отспи тази нощ. Не помнеше някога да се е чувствал по-уморен. Когато се събуди на сутринта, може би ще знае какво да прави.