Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
А отдолу със същия спрей, който някога е бил яркочервен, но вече бе избелял до бледорозово, бе написано озадачаващото изречение: „ТОЙ ПОСТОЯННО МИСЛИ ЗА ВСИЧКИ НАС.“
„Това е мястото — рече си Джейк. — Да, това е.“
Пусна табелата, която падна на земята, изправи се и продължи напред, като ходеше съвсем бавно и оглеждаше всичко. Колкото по-нататък отиваше, толкова повече се усилваше усещането за присъствието на някаква сила. Всичко, което виждаше наоколо — плевели, натрошени стъкла, парчета тухли — от всичко бликаше някаква възторжена сила. Дори пликчетата от картофен чипс изглеждаха красиви, а слънцето превръщаше захвърлената бирена бутилка в кафяв огнен цилиндър.
Джейк усещаше много осезателно собственото си дишане и слънчевата светлина, която се сипеше върху всичко като злато. Изведнъж проумя, че стои на прага на велика мистерия, и по тялото му премина тръпка от ужас и удивление.
„Всичко е тук. Всичко. Всичко е тук, все още.“
Високите треви се полюшваха около него, по чорапите му ю налепиха репеи. Вятърът повдигна опаковка от шоколад и л понесе във въздуха — слънцето се отрази в нея и в миг я изпълни с красив, ужасяващ вътрешен блясък.
— Всичко си е все още тук — повтори той, без да подозира, че и неговото лице е озарено от вътрешен блясък. — Всичко.
Долавяше някакъв звук — всъщност го чуваше откакто бе влязъл в това място. То бе някакво прекрасно, високо жужене, което звучеше неописуемо самотно и неописуемо прелестно. Би могло да бъде воят на вятъра в пуста равнина, но беше някак живо. „То е — рече си Джейк — звукът на хиляди гласове, конто пеят в хор.“ Сведе поглед и забеляза лица сред буйната трева, ниския храсталак и купчините тухли. Лица.
— Кои сте вие? — попита ги той. — Кои сте вие?
Не отвърнаха, но му се стори, че през хора от гласове долавя тропот на копита по прашна земя, изстрели и възгласи „Осанна!“ ма ангелски гласове. Лицата сред руините сякаш се обръщаха да го проследят. Следваха крачките му, но без зла умисъл. Джейк виждаше Четиридесет и шеста улица и част от центъра от другата страна на Първо Авеню, но сградите нямаха значение — Ню Йорк нямаше значение. Бе избледнял, сякаш отразен в прозорец.
Песента се усилваше. Не хиляди, а милиони гласове пееха, и гласовете им се надигаха сякаш през гигантска фуния от самото сърце на вселената. Джейк долавяше някакви имена, но не можеше ясно да ги различи. Може би Мартин. Или пък Кътбърт. Или пък Роланд — Роланд от Гилиад.
Чуваха се имена; бълбукаше разговор, в който може би се разказваха десет хиляди взаимнопреплетени истории, по над всичко ечеше разкошната, усилваща се песен — особено трептене, което сякаш се стремеше да изпълни мислите му с ярка бяла светлина. Изпълнен с радост, толкова покъртителна, че направо му идеше да се пръсне, Джейк осъзна, че това е гласът на Да, гласът на Белотата, гласът на Винаги. Това бе могъщият хор на утвърждението, който звучеше в празния парцел. Той пееше за Джим.
После, скрит в гнездо рошави репеи, Джейк забеляза ключът… а малко по-нататък и розата.
17
Краката му измениха и той падна на колене. Едва ли си даваше сметка, че плаче, нито че леко е подмокрил панталоните си. Запълзя на колене и се пресегна към ключа, скрит в слепените репеи. Като че ли бе сънувал тази проста форма неведнъж:
Рече си: „Малката извивка накрая, подобна на буквата S — това е тайната.“
Когато стисна ключа в шепата си, хармоничната мелодия на песента се извиси до тържествуващ възглас. Радостният вик на самия Джейк бе заглушен от хора. Ключът хвърляше през свитите му пръсти ярки бели отблясъци и огромен прилив на сила разтресе цялата му ръка. Все едно бе сграбчил проводник под високо напрежение, но не изпитваше никаква болка.
Отвори „Чарли Пуф-Паф“ и сложи ключа вътре. После погледът му отново се закова върху розата и той осъзна, че истинският ключ е тя — ключът към всичко. Запълзя към нея, а от лицето му струеше ослепителна светлина и очите му пламтяха като сини огнени кладенци.
Розата бе поникнала сред някаква пурпурна туфа от неземна трева.
Джейк се приближаваше към пурпурната трева и в този миг розата започна да се разпъпва пред очите му. В цвета й сякаш се криеше огнена пещ, тайнствено листче връз листче, и всичките пламтяха, озарени от собствената си яростна тайна.
В мига, когато протегна изцапаната си ръка към това чудо, гласовете запяха неговото име… и към дълбините на сърцето му сякаш пропълзя смъртен страх. То изстина като лед и натежа като камък.