Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Имаше нещо нередно. Долавяше ритмичен дисонантен акорд, който му се струваше като дълбока и грозна бразда върху безценно произведение на изкуството или като смъртна треска, тлееща под леденото чело на неизлечимо болен.
Приличаше на червей. На червей, който неумолимо напредваше. И на сянка, която дебнеше зад следващия завой по пътя.
Тогава розата се разтвори пред него, отвътре грейна ослепително жълта светлина и способността му да мисли бе пометена от неописуемо изумление. За миг му се стори, че вижда само цветния прашец на розата, по озарен от свръхестественото сияние, заключено в сърцевината на всички неща в този изоставен парцел — макар че никога не бе чувал за роза с цветен прашец. Приведе се по-близо и видя, че ясно очертаното кълбо, от което струеше ослепително жълта светлина, съвсем не е цветен прашец. Това бе слънце — огромно огнище, пламнало в сърцевината на розата, израснала всред пурпурната трева.
Отново го обзе страх, този път граничещ с истински ужас. „Вярно е — помисли си той, — нищо не е изчезнало, но може да се развали — и като че ли вече е започнало да се разваля. Позволено ми е да поема колкото мога от тази злина… но каква е причината? И какво да направя?“
Бе нещо подобно на червей.
Чувстваше го как пулсира като отвратително, подло сърце, което бе изпълнено с омраза към ведрата красота на розата и се опитваше да надвика с грозни мръсотии хора, който така успокои и осветли душата на Джейк.
Момчето се наведе още по-близо до розата и видя, че в сърцевината й се крие не едно, а много слънца… може би всички слънца, сгушени в свирепа, но крехка обвивка.
„Но има нещо нередно. Всичко е в опасност.“
Знаеше, че да докосне този сияен микрокосмос би означавало сигурна смърт, по беше безсилен да се възпре. Протегна ръка. Този жест не бе продиктуван от любопитство или страх, а единствено от дълбокото, неизразимо желание да защити розата.
18
Когато дойде на себе си, най-напред осъзна, че е минало ужасно много време и че главата непоносимо го боли.
„Какво се е случило? Нападнали ли са ме?“
Изтърколи се настрана и стана. Главата му отново сякаш се разцепи от болка. Вдигна ръка към лявото си слепоочие и по пръстите му остана кръв. Сведе поглед и сред бурените забеляза парче тухла. Заобленият й край му се видя неестествено червен.
„Ако беше остър, сигурно щях или да умра на място, или да изпадна в кома.“
Погледна ръката си и с почуда установи, че ръчният му часовник все още е на китката му. Беше марка „Сейко“ и не струваше кой знае колко много, но странното беше, че още не го бяха откраднали. Скъп или не, все щеше да се намери някой, който да го „отърве“ от него. Но този път явно бе извадил късмет.
Часът бе четири и петнадесет следобед. Най-малко пет часа бе лежал тук, сякаш мъртъв за околния свят. Баща му сигурно вече го беше обявил за издирване, но това като че ли нямаше значение. На Джейк му се струваше, че е напуснал училище „Пайпър“ преди хиляди години.
Запъти се към оградата, която отделяше празния парцел от Четиридесет и втора улица, и по средата спря.
Какво точно му се бе случило?
Лека-полека спомените му започваха да се избистрят. Прескочи оградата. Подхлъзна се и си навехна глезена. Наведе се, попипа го и потръпна от болка. Да — дотук всичко е ясно. А после?
Нещо магическо.
Опитваше се да изрови спомена за него като старец, който пипнешком се лута из тъмна стая. От всичко струеше светлина. От всичко — дори от празните опаковки и захвърлените бирени бутилки. Помнеше някакви гласове — те пееха и един през друг разказваха хиляди истории.
— И лица — промърмори гласно. Тази мисъл го накара да се огледа тревожно. Не видя никакви лица. Купчините отломки бяха най-обикновени тухли, буйните треви си бяха най-обикновени бурени. Не виждаше никакви лица, но…
„… но бяха тук. Не си измисляш.“
Бе уверен в това. Не можеше точно да възстанови самия спомен с цялата му красота и нереалност, но всичко му се струваше съвсем ясно. Случилото в миговете преди да изгуби съзнание бе сякаш запечатано на снимки, заснети в най-щастливия миг от живота ти. Пазиш спомена за този ден — в известен смисъл — но самите фотографии са някак безжизнени.
Огледа празния парцел, където вече пропълзяваха виолетовите сенки на късния следобед, и си рече: „Искам видението да се върне.“
В този миг забеляза розата, поникнала всред пурпурна туфа трева точно до мястото, където беше паднал. Сърцето му се качи в гърлото. Запрепъва се към розата, без да изобщо да усеща пулсиращата болка, която разкъсваше глезена му на всяка крачка. Отпусна се на колене пред цветето като поклонник пред олтар. Наведе се напред с широко отворени очи.